Там, където свършвам – стихосбирка

Поетичната истина е вопъл,
недокосната и уязвима
като малко стъбълце
с вятъра се бори
и пълзи като змийче,
шепнешком говори,
ако може да увие
някое сърце.
Поетичният образ е истина,
в нечии мисли и чувства,
крехка, невидима,
като малка сълза
съхне по бузата
и в топлите устни
скрива усмивка.
И когато не можеш
да достигнеш върха,
а в краката ти чака
невъзможната пропаст
и когато забива дълбоко
болката острия шип,
а небето е твърде високо
и не чува самотния вик,
поетичен океан на талази
в своя прилив те скрива
и там е твоята истина –
тя те открива и пази
и създава своя вселена –
малко болезнена,
малко различна,
вдъхновена,
но недоказана
и защото е поетична
остава белязана.

Там, където не съм аз,

за дълго не оставам.

С болка махам след вас

и … заминавам.

Има нещо мое,

нещо, което открива

собствен път и посока.

Бягам, бягам

почти щастлива.

А насреща жестока

неизвестност самотна.

Газя сред нея и аз.

Под звезда доживотна

гледам своя компас,

следвам своето слово.

И когато себе си срещна,

ще се върна отново.

А дали ще ме видите

малко чужда и грешна!?

Бягат моите мисли.

Аз съм там –

в детелините.

И те са трилистни.

Там, където свършвам,
пристъпвам,
откъсната от старите корени,
непредвидима, почти непозната,
преписвам мълчанието

и се поднасям
на среща със себе си,
където всъщност започвам…

Там, където свършвам,
виждам другите,
протегнали ръце в несбъднато,
валят метафори и образи,
преплитат думите
и се протягат мостове,
в които всеки свойта сянка
може да вгради.
Реки отмиват минало
и носят бъдеще,
ликът ти се пречупва във водата
и търсиш кой си там.
Там, където свършва изреченото,
свършва направеното,
свършва познатото,
започва онова усещане,
че гледаме себе си,
а истината е някъде там.

Сърцето ми е вече уморено
и се прощава със света.
Навън е пролет и зелено,
играят толкова деца.
Все още дъх да си поеме,
да е до мен, да ме усети,
аз знам, че вече ми е време,
а слънцето ще свети.
Един си тръгва, друг остава,
това е толкова красиво,
живот животът ни раздава,
когато някой си отива.
Сърцето тленно е събрано
по шепите в душата,
за чувства от поетите избрано,
безпаметно кърви в земята.
Товарих го, запушвах вените му с болка,
задъхано пред него тичах,
забравях го след някоя разходка,
обичах и живях, живях, обичах.
Така в началото на края
отчупвам тежък ароматен плод,
ще го вкуся, ще осъзная –
най-сладък е последният живот.
Не спирах и не те щадях сърце,
но ти не се оплака,
пулсираше по сетивата.
И ако питаш – съм добре,
в обратното на светлината
е светът на мрака.

На Борис

Ти ме обичаше….

Още бяхме деца,

и ме гонеше, тичаше,

но любов не призна.

И когато след време,

бяхме целите в рани,

ти ми поднесе от злато

слънце и в спомен прибрани

дните отминали,

в сън разпиляни.

И в прегръдка ме взе,

и напред ме понесе,

имах твойто сърце

в неизпятата песен.

В теб намерих покой

и нежност безкрайна

и звездите безброй

с нощ на обич омайна.

Под луната щастливи

двама дълго седяхме

и мечти мълчаливи

в длани топли събрахме.

               На Милиян

 Аз те обичах,

като магма от земни недра

в теб запалих огън

и тичах след твойта мечта,

аз те приех

като птица из волен простор,

всичко дадох

и взех

очите ти в син кръгозор.

Аз на твоето рамо

скланях смирено глава,

за да бъда

обичана само,

като вечна присъда

вървяхме ръка за ръка.

Рано отиде отвъд.

И с луна от мрак заблестя.

Свети по нашия път.

Аз те обичах

и пак те обичам сега.

Ти си в съня си небесен,

аз приземена съм тук,

пак ще съм твоя душа,

пак над мен си надвесен

и смъртта не ни раздели.

Нека почива гробаря.

Нека небето мълчи

и камбана увисне без звук.

Аз пак те желая.

Обич не се повтаря,

дори да обикнеш и друг.

Обич остава докрая

и гори, и самотно изгаря.

Понякога като почувства
сърцето моя стар порок
започва бясно да препуска,
напомня важния урок.

Човек греховно е устроен

в един напрегнат кръговрат –

мечтателен и неспокоен

таланта си редува с опиат.
Дали от навик еднообразен
отново съм с цигара и кафе,
навярно жест напразен,
товар за моето сърце.
А в топла лятна среща,
в раздумка много сладка,
забравям, че насреща
съдбата става все по-кратка.
И казвам си, че му е време
и няма за какво да съжалява.
Животът пак ще вземе
това, което му остава.
Понякога… но стига вече.
Наслада нося, зная –
порокът тихо рече –
но не отивам в рая.

Ще дадем своя глас.
Но чуват ли какво им говорим?
И кой ще гласува за нас?
Може още да спорим,
че демокрацията е процедура формална,
с прост математически смисъл.
Като реклама банална,
в която народът се вписал.
Русо беше прозрял,
справедливостта не е мнозинство
и кой би оцелял
в едно общество,
ако мнозинството раздава присъди –
линч, тирания, око за око,
всички са прави
и никой не пита защо.
Може ли само с броене
да има разум на власт
и от време на време
да се сещат за нас.
Що за избор е изборът
в този хазарт,
но не сме измислили изходът
и хвърляме зар.
Ще гласуваме пак,
без да знаем кой кого представлява.
В градския прахоляк
бюлетината търси държава.

Ще намажа с черешите ръцете си
и ще те погаля с кървав цвят.
Пролетта се влюби и закле ти се
да е винаги на този свят.
Ще откъсна плод от плодовете
дива сладост с нежност да вкусим,
ще вплетем гласа си в гласовете
с птичи хор да прелетим.
Боси върху гроздето ще ходим
да се пръсне слънчевото му вино,
опиянени пак ще се помолим
да възкръсва земното добро.

Ще опазим първите кокичета,

може би ще побелеем като сняг,

но ще тичат към момчетата момичета…

Тик-так, тик-так, тик-так…
Времето в черешата узря
и обхвана цялото небе,
скри между зелените листа
кървавото си сърце.
Дърпа и върти сезоните.
Нека яхнат свойто колело.
Нека да тежат по клоните
и кървят черешите по дланите,
нека залезът да изгори червен.
Аз ще легна върху раните.
Пролетта  остана в мен.

Дълъг керван,
като мравки,
още отрано заран
пъплят с шарени китки
хора, все още готови
да посрещнат своите битки.
Бедни, но вече свободни,
помнят твойте слова,
на признателност
още способни.
В черна нишка
като черно бесило
по това софийско поле.
А над него, сянка извило,
е сърдитото зимно небе.
Дълъг керван
бавно крачи,
натоварен с благодарност
и срам
и един по един
всеки там коленичи
за онзи, незаменимия син,
който пътя посочи.
Питаш “ Народе???“…
В софийско се точи
нишка черна.
Под твойто бесило
народът прогледна.
И върви
по върха каменист
– и предан, и верен,
пази те – непокътнат и чист.
Ти си му още потребен.