Там, където свършвам – стихосбирка

Дълъг керван,
като мравки,
още отрано заран
пъплят с шарени китки
хора, все още готови
да посрещнат своите битки.
Бедни, но вече свободни,
помнят твойте слова,
на признателност
още способни.
В черна нишка
като черно бесило
по това софийско поле.
А над него, сянка извило,
е сърдитото зимно небе.
Дълъг керван
бавно крачи,
натоварен с благодарност
и срам
и един по един
всеки там коленичи
за онзи, незаменимия син,
който пътя посочи.
Питаш “ Народе???“…
В софийско се точи
нишка черна.
Под твойто бесило
народът прогледна.
И върви
по върха каменист
– и предан, и верен,
пази те – непокътнат и чист.
Ти си му още потребен.

Щастието не е сюжет,
няма как да го разкажеш,
то е винаги навред,
чака те да се покажеш.
И ако не го поемеш,
сам в деня си разнолик
ще останеш в свойте мисли
неудачник или пък циник.
Щастието не е връх,
който трябва да достигнеш,
то е в твоя ежедневен дъх
по настъпващата утрин
с вярата да се усмихнеш.
Щастието не е миг,
в който викаш от възторг,
то е сила да обикнеш,
да пожертваш,
без да бъдеш мъченик.

Миг е болката,

на раната в кората

щастието неуморно трупа

воля от горчивината.
Щастието е малко скучно,
няма кулминация и драма,
то се пръска многодушно,
има своя неугасващ изгрев
и е винаги за двама.
Щастието не е сюжет,
не тупти в цъфтежа вишнев,
то е корена в земята
на изстрадан мироглед.

Колко много стихове чета,
виещи от мъка, неразбрани,
от любов несподелена,
от жестокостите по света,
от мъгла и мрак  събрани…
Всеки ден вървя сред хора,
топло се усмихвам,
с хумор им говоря.
Отчаянието ли само
ни е вдъхновение?
Не живея в небесата,
знам и болка, и страдание,
но когато по земята
много повече е добротата,
имам вяра.
И не търся отрицание.
Поетична ли е вашата тъга?!
В стихотворната попара
кой изсипа самота

и дали поетът в нея

носи собствена вина?!
В свойта болка и несгода
докога творецът
ще е сляп и глух,
хората са земни по природа –
все незабележимо дребни,
те аристократи са по дух.
Иначе съвсем обикновени,
без фасони и без титли,
никога не дават интервюта
и на сцена не играят.
Без богатства и бижута,
свойто място знаят.
И на тях крепи се здраво
целият объркан свят.
Отворете си очите,
погледнете –
всеки ден до тях уверено вървите.
И за тях пишете.

Набъбват пъпчици по клоните
в снагите, извисили се до готика,
тополите,
закръглят пухчетата с толкова еротика,
че слънцето забрави да залезе,
нощта се сблъска със луната,
небето, небознайно, се обърка,
звездите, среброостри, полудяха,
пчелите се посипаха с прашец,
денят се буди медолик.
Цветодиханна като дама
оплете пролетта  венец
и го кръстоса върху  храма.
И вече Богородица зачена,
незнайно от кого и как.
И в цялата си странност планетарна
от древен пламък и безличен мрак
любов се прероди духовно.
Случи се нещо прекрасно –
цветчетата надникнаха чаровно
и с нещо чувствено и страстно
надигат малките главички,
мъжкари се подгониха опасно
и клони, огнездени с птички,
от дъждолея къпят се гальовно.
Живот, възбуден по-различно,

преобръща всичко

и дебне, мъркайки любовно,
а морскопенеста и страховита
вълна танцува оргийно и неприлично
– така роди се Афродита.

Листенца като нежност на коприни
разтварят дръзко цветове
с дъха си магнетичен
под крилопада с пеперуди
на ветропръсти балерини.
Отметнала съня си еротичен,

Вселената отново ни се чуди.

Мъдра е старостта,
защото не може да тича,
най-мъдра е до радостта,
най-близо до дете,

букварчето, което срича.
И като есен, сдържана, невъзмутима
навреме бремето съблича.
С достойнство болката погълна,
в тъга, лишения, несгоди,
с търпение смирено пълна,
все учи се, за да проходи.
И никога не идва насълзена,
защото в целия живот бродира
на каменистия си път гоблена
и всеки дребен бод намира
най-точното си място
в хармонията на Всемира.
И винаги единствен и необходим
за пресушената следа от капка
и за въздишката от дъх целебен,
в безсъниците – миг незаменим
и в бурите – подслонът ежедневен.

Не те посреща мъдростта,

зад твоя гръб, невидима, се крие.

Едва когато прекосиш върха,

ще спре и може би ще те открие.

Две стаи, кухня, баня,
шейсет и пет квадрата храм
на моята велика тишина.
Вселената на гости ще поканя,
тъй както съм умислен сам.
И мойто сутрешно кафе,
когато срещу себе си седя.
Животът ми ще събере
на смисъла мигът поне.
Шейсет и пет квадрата
за някаква идея странна,
в лицето на земята
една извивка огледална.
Не си мислете, че не чувам
на бомбите разтърсващия звук,
на гладните молитвата за хляб,
на мъртвите… и те  са тук.
И малките деца с игрите,
и влюбените с топлите ръце,
и всичките, които спите,
в притихналите градове
в съзнанието си приютих.
Най-свидното положих из словата,
в които се препъвам
и подредих
света в шейсет и пет квадрата.

Обичам махленската кръчма

с хумор на солените мъже.

А улицата се търкаля като бъчва,

до запустяло край града поле.

Пред пощата – за пенсии опашка,

от магазина – дребна дневна дажба.

А пък мъжете в сушата моряшка

от времето извършват кражба.

Въртят из пръстите си чаши,

истории прииждат украсени,

а тези рошави мъже са ваши,

от вас, понякога отдалечени.

Запушена от кашлица и от цигари

напъва кръчмата скрибуцащи ребра,

тук стари сладкодумни мемоари

подрежда покрай отлежалите вина.

Безславна като малък редник

на нож посреща всяка нова вест,

а после тайно в тъмния вечерник

провожда и отдава на мъжете чест.

Нарисувай косите
и сянка от дългите мигли,
и устни в очакване,
закачлива трапчинка на бузата
и упорито извита брадичка,
и дихание топло в гърдите,
и онзи ритъм на ханша,
който всичко завихря,
и прегръдка в ръцете преплетени,

оцвети я с магичен отблясък,
и тънката гривна на глезена,
и на пръстите нежна извивка
по босия пясък,

и свенливо замислен и плах

своенравен кичур над скулата,

и на роклята вятъра,

който гали бедрата,

пълен с обич и грях,
а наоколо багри напръскай

– ефирни и трепетни.
Най-трудно се рисуват очите,
затова потопи свойта четка
в две синеоки сълзи.
И когато тръгнеш в нощта,
те отразяват луната
и шептят като приказка –
в нея рисувай жената.