Не случайно Клио е муза – да реконструираш несъществуващото изисква особено въображение и вдъхновение, извиращо в най-добрия случай от философията на историка, който съзнателно или не, е белязан и от философията на своето време. Под полите на Клио няма нищо друго освен настояще и всеки опит да обрисуваме историческата “истина” е едно непрекъснато опровержение на натрупалите се митове и клишета, които в много по-малко случаи, отколкото е прието да се мисли, са политически. Тяхното оформяне е резултат много повече на изкуството, фолклора и поколенческо прецеждане на необходимите основания, които са необходими на колективната воля и опит, отколкото на целенасочено манипулиране. Дали ще наречем всичко това “колективна памет”, обществено мнение или идеал на водещи елити е все едно – писането на историята винаги е вървяла със закъснение спрямо разказването на историята, а политиците могат само да се възползват от това, което им предоставя масовата психология.
Историкът може единствено да свие рамене и да приеме, че обектът на историята е и самият историк. Историята е не просто наука за обществото, тя се „прави“ от обществото и точно тук е големият проблем на учения, преминал фазата на изследователски етап на емпиричните факти – трябва да пресъздаде предмета на “ставането” на събитията, но винаги в плен на своите методи и понятия – ефект, подобен на пречупването на светлината и ъгъла на пречупване.
Много е претенциозно да се каже, че историята борави с научни термини, защото под полите на Клио понятията са отглас от развитието на човешките представи, неизбежно отдалечаващи се от своя корен, изпълнени с ново съдържание и в нова среда, но именно това прави абсолютно задължително прецизното им използване и еднозначност в научните изследвания. Самите факти се доказват чрез тяхното наличие в повече от един изворов материал, но както в криминалистиката, всеки свидетел забелязва различно нещо в един и същи наблюдаван обект.
Не на последно място Клио е муза, защото човешката материя като предмет на изучаване е дълбоко ирационална в мотивите си и само с подобно усещане на събитията може да се доближим да някаква истина, съответстваща на оставените следи – истина – един път за самите участници в отминалия период и втори път – за нас съвременниците, като памет за тях.
Именно в тази отговорност и талант на историка се крие тайната на Клио – всеки може да наднича под полите й, всеки може да я манипулира, но малцина са призваните да бъдат достойни за специфичната й “пайдейя”- /образование, грижите, които полагаме за душата/, както би уточнил проф. Александър Фол. Колкото и поетично да звучи това заключение – има ли обективна историческа истина и кой е критерият за истинност, щом миналото не може да бъде доказано, щом то се реконструира от следи, творение на хора, също толкова субективни и неуловими, колкото е неуловима в своята цялостност и истинност съвременността. Жизнеността на историческия факт означава изграждане на съотношения, които в своята комбинация са уникални и неповторими.
Коя е координатната система на историята, в която се разполагат обект и субект, време и пространство, така че истината да бъде функция на собствените си основания, а не на движещото от собственото си време поле на наблюдателя. В историята също действа ефектът на Хайзенберг, а именно че в процеса на наблюдение, ученият взаимодейства с наблюдавания обект и в резултат обектът се разкрива не сам по себе си, а като функция на измерването и бих добавила позицията на наблюдаващия.
Откакто Айнщайн обедини двете категории във време-пространство, историкът също трябва да се отрече от позицията на териториално наследство и неговия континуитет, от която се отчита националната история – това, че живеем между Дунав и Родопите, още не означава в неюридически смисъл, че владеем онова пространство, в което се е заселил хан Аспарух. Днешна София не е Сердика, въпреки последователността на поколенията. Това, че Атина е столица на Гърция съвсем не означава, че това е градът на Перикъл. Времето оставя своите белези върху пространството, но всеки усвоява пространството според времето си. Тогава можем да разберем, че в едно и също географско пространство имаме различно пространство на действие и възможности, че върху една и съща територия има различни общества, дори когато генеалогически и като историческа хронология и памет имат общ корен. Империум – правото да владееш, се е предавало по наследствено-юридически принцип, така както се предава един имот, без непременно да се търси “историческа” приемственост в нейната по-късна национална транскрипция.
Следвайки логиката, че изучавайки изменчиви величини, ученият се опира на константи със сравнително устойчиви характеристики, историкът има само една опорна точка на своя обект – човекът с почти неизменната му психическа същност и потенциал на биологическите му и интелектуални параметри. В триадата “кой, кога, къде” е основата на събитийната нишка, в която някои се опитват да търсят закономерности от по-общ характер. Въпросът “защо” е част от вероятните реакции на човека и именно те остават загадка или по-скоро можем да кажем, че за всяка вероятност има съответния тип психологически персонаж. Още по-очевидни са тези параметри, когато изучаваме масови движения, където сбора на индивидуалните вероятности, отговаря на определени закономерности, достатъчни не само, за да приведем верните заключения, но и за известна предвидимост на колективните реакции.
При така поставената графична гледна точка, ако изберем човекът за координатата “х”, то по “y” ще се разположи време-пространството, а “z“ като функция от константата ще бъде пресечната точка на линията на наблюдаващия и линията на обекта на изминалото събитие. Това по-нагледно може да се изрази като налагане на две координатни системи, където имаме човек от миналото – обект на изучаване и човек от настоящето – изучаващ-субект, всеки със своето времепространство. Практически това не може да бъде графично изобразено, защото всяка от координатните системи има множество свои параметри по различни показатели – по-скоро трябва да си представим едно изкуствено изкривяване, в което настоящето привлича и поглъща следите от миналото, превръщайки отношението си към тях във функция на собствената си култура, защото отношението към мъртвите и към миналото е също културен феномен.
В този случай т.нар. степен на субективност като “ненаучност” е от същия порядък, от позицията на който, трябва да решим дали да използваме научното генно инженерство за програмиране пола при зачеване. Вътрешната необходимост на хората от оценъчно отношение към фактите в историята са част от функциите на самата наука към феномена “историческо съзнание”.
Така филтрирането на историческото подреждане, обикновено в невъзможност да пресъздаде едновременно протичащите успоредни процеси и взаимодействия, акцентира върху предхождащо-причинно към последващо-следствено описание с разграничаване от т.нар. повод или видимото събитие. Но това не е толкова очевидно – ако говорим за някакви иманентно присъщи причини на ставането, а поводът е съзнателно използване на предложената възможност, това означава, че търсената от историка причинност е мотивационната същност на индивидуалните решения. Ако убийството в Сараево е само повод за война, то излиза че световната война е била предрешена, а наличните факти съвсем не говорят в полза на подготовката и неизбежността на такъв широк конфликт. Ако наистина съществуваше такава причинно-следствена необходимост в човешкото развитие, то политиката би се базирала на едно непрекъснато изчакване на удобни поводи, а футурологията би имала своята научна основа.
В ежедневието може да определим едно растение като плод, макар от научна гледна точка, то да се числи към семейството на зеленчуците и това няма да създаде обществен сблъсък, но в историята определянето на румънците като даки или македонците като наследници на Александър Македонски е вече факт с дълбоки политически последици. И тук никаква хронология, или достоверност на данните не играят роля, защото имаме работа с човешкото съзнание, с формирането на обществени представи и митове, с идеологизиране на целите и често ирационална от казуална гледна точка мотивация. Моцарт е австриец, но културата на неговата музика е по-широко понятие, Омир е елин, но днешните гърци не са наследници на елинската култура, а на нейните следи, българите изграждат идеал за Симеонова територия, но не и за философията на т.нар. Златен век, история на българите и история на България не са едно и също нещо, така както през Средновековието не е едно и също нещо крал на французите и крал на Франция.
Има много съществена разлика между хронологично-териториалната приемственост и културно-цивилизационната, които нито се припокриват, нито имат еднакъв континуитет, но по инерция се “национализират”. Достиженията на една култура в крайна сметка или се губят, или се преоткриват и усвояват от други народи, или се интернационализират. Може да се каже, че днес Франция ще изгуби, ако изчезне картината на “Мона Лиза”, но за световния културен елит това е все едно – Леонардо вече е част от неговото оформяне и мислене, включително и за тези, които не са пряко повлияни от италианския Ренесанс.
В някакъв смисъл историкът се явява като човекът с хронологично-часовниковия механизъм, който се поставя като норма на отмерване на времето на “най-бързите” и то от гледна точка на знанието му за последващите стъпала на развитието, спрямо което извежда изводите си за развити и неразвити общества или части от тях. В такъв случай историкът се явява съдник, който предварително знае победителя и не отчита “междинното време на състезателите”.
Мисля че е по-безпристрастно да въведем израза “господстващо” време, при това господстващо не от нашата оценка за него, а от силата на съвременната му активност и пространствено разпространение и влияние върху останалите времеви вектори, по силата на експлоатация на съществуващата материална или човешка среда. Не съществува едно историческо време – ние прокарваме една уравнителна усреднена ос от праисторията до днес, към която в обратна перспектива прикачваме кривите на модели, чието начало, пресичане и край, ни улеснява да систематизираме нашите собствени представи за унаследеното от тях.
Най-важното е изводът, че във всяко историческо време има възможности за избор и въпросът опира до онези условия, в които различието може да се материализира. В този аспект развитието като видим резултат е плод на модерността и е свързано с освобождаване на личностите от традицията на базисната си общност, с икономизацията на целият жизнен цикъл, което изисква “новото”, “промяната” като норма на конкурентните условия и свързаните с това правни гаранции за индивидуален проект. Не по-малко значение има и формирането на “публика” като контрагент на “новостите” и постепенното “препариране” на традиционните стойности като част от една музейно-огледално пространство на съвременния храмов комплекс. Консервативността като статус на обществата е много по-отговаряща на човешките потребности и психология, отколкото новаторството.
Още Галилей установява, че тялото би се движило непрекъснато там, където няма триене, в този смисъл имаме по-скоро равномерно движение, което бива прекъсвано, а не покой, който бива задвижван, т.е. причинно-следствената връзка е обратна. Така вече имаме връзка между силата и изменението на скоростта, а не между силата и самата скорост, където силата изменя и направлението. Много често именно последвало събитие е причина за промяна на предишно развитие и състояние.
Времето е протяжност, връзка между действия, които започват “вчера” и са насочени към “утре”: -1 + +1 = 0 – т.е. чистото настояще не е време. Равномерното житейско движение е повтарящ се ритъм – историческото време е свързано с осъзнато търсене назад на онези белези, които продължават в настоящето – точно защото те са само формални белези, е много трудно да се докаже причинно-следствена детерминираност. Дори една съзнателна политика трудно може да постигне целите си извън исторически обосновани права.
Получава се парадокс – понятията, с които си служим са антични, моралът – религиозен, естествената ни човешка среда – архаична, личността – специализирана и професионализирана, идеята за права и свободи – модерна, науката – лишена от системен мирогледен поглед за света, а обяснението на събитията, дори в много ограничен взаимосвързан порядък, са въпрос по-скоро на тълкуване, отколкото на постулат.
Кое е предметът на историята – събитията, личностите и елитите, които ги произвеждат, институциите. Субект на еволюционната история наистина са народите, но не като волеизява, а като консервативна почва за промените. Опитът да се превърне народа като движеща сила на историята отново стига до неговите елити и водачи. Ежедневната история не е история, защото предметът е фактът-събитие, с която промяната излиза извън рамките на ежедневието, а ежедневната история е вечна опозиция на ставщото със своя консерватизъм. Промените имат нужда от проникване в това ежедневие и продължителността на проникването наричаме процеси.
Но ако природата съществува и без наука за нея, то историята не съществува извън писането за миналото, а човекът като биологичен вид не е история на вида, така както Лайка не е кучето, а кучето-космонавт, бронзът не е метал, а сплав, изкуствено сътворена от човека. В историята “мислимото“ има собствена реалност не само като мотивационна причиност, но и като символна действителност, която се превръща в обект на историческото изследване. Арнолд Тойнби обобщава: “Ако историята няма смисъл, то значи ние сме природа. Но ние имаме воля и съзнание и правим история с идеи и каузи – в този аспект историята търси своя смисъл”.
Ще се върна на идеята, че човекът е константната величина на историческото изследване. Той е „атомът“ на всяко събитие, но всяко събитие е съпреживяване на битието. Но е ли човекът универсално понятие или е форма на определено историческо време-пространство?
Ако се върнем от съвременното определяне на човека като личност, към латинското “homo”, то ще забележим, че той никога не е поставян в обект сам за себе си – и в древността, и в средновековието с този термин са означавали вид зависимост – “човек на някого”. Японското понятие за човек е още по множествено – “нинчен” буквално означава “между хората”, а религиозният му статус е по отношение на бога-създател. Човек е понятие, натоварено с отношение, а не със собствено качество.
Психологията в конструкцията на човешкото мислене и поведение – и индивидуално, и колективно /или по-точно индивидуалното в колективната среда/, е наистина универсална, но конкретната постъпка или идея е уникална. Точно в този смисъл историкът може да гради хипотези за миналите събития, но не и да ги превръща в закономерна основа на бъдещи предвиждания. Дори в една и съща среда, при едни и същи обстоятелства, един и същи човек не би постъпил по един и същи начин, просто защото той самият вече не е човекът от вчера.
Специфичната необходимост на човек да принадлежи към призната от другите група не е само елементарната невъзможност за оцеляване, изключен от другите – даже бих казала, че е обратното – нуждата да бъдеш забелязан и приет е обратно пропорционална на биологичното оцеляване. Ако категорията човек е универсална отправна точка, за да допълваме липсващите звена в изворовата база, остава въпросът как ще я индивидуализираме исторически.
Тук е може би най-уникалният феномен – волевото индентифициране към колектива, в който човек е роден и израсъл. /Забележете, че големите религии не говорят за дълг към родината или колектива/. Нормативната система, която днес в неформалния ù императив наричаме морал, е показателна за границите на тази система по-близка до Стария завет – не кради – от своите, не убивай – своите, не предавай – своите.
Единствено християнството издига принципа за универсалния човек, ликвидирайки основата на етносъзнанието. И като парадокс – именно християнска Европа поражда национализма като исторически феномен. Християнството в своята философска същност е светско, защото напълно се откъсва от племеннообединителната си функция и поставя въпроса за равенството на човек извън обществената му среда. Затова в християнска Европа може да се разберат човешките права като граждански, което прави културно неприемлив опита им те да се превърнат в световни универсалии.
Ще завърша като цитирам Норман Дейвис: ”В търсене на “тенденции”, “общества”, “икономики” или “култури” човек не трябва да губи от погледа си мъжете, жените и децата”.
Под полите на Клио са всички онези хора, всички ние с ежедневните си действия и поведение на съпреживяване, с което правим възможни делата, които историята ще изведе на своите страници.
