Човешкото същество като личност е постоянна тема в европейската еволюция на мисълта, зачената още от християнския избор между доброто и злото, рефлектирала в ренесансовата сетивна импулсивност, осветена от пуританските крайности, възтържествувала напълно чрез авантюризма в епохата на Великите географски открития.
В Западна Европа се утвърждава нов императив като историческа необходимост – индивидуализмът чрез победа в свободния избор, в познанието и предизвикателството към съдбата, животът като ценност сам по себе си.
Робиинзон Крузо не е типичен образ на типична прослойка в типични обстоятелства. Той е по-скоро алегория за възможностите на една цивилизация, в която личността е неин синтез. Изградила своето самочувствие на основата на превъзходството над обстоятелствата и пространствата, такава личност е в състояние сама да твори цивилизация дори там, където няма общество – на един пуст остров.
Крузо е сам за себе си самодостатъчен, за да се обгради с всички символи на своето време, надхвърляйки обикновената борба за оцеляване. Съхранявайки духовност за самата себе си, удовлетворението е богоподобно.
Западноевропеецът не е вече представител на т. нар. „висока“ култура – той е малко по-лустросания Бай Ганю – и двамата са безскрупулни, егоистични, абсолютно уверени в успеха си, поемат риска с безгранично удоволствие и оптимизъм. Изправени пред съдбата, те й се присмиват грубо и безцеремонно и … търгуват. Търговията вече е световния изкусител и господар.
Крузо налага себе си над природата по същия начин, по който Бай Ганю превзема с мускалчетата си „Европата“. Точно този индивидуализъм, лишен от героизъм и благородство, осмиван и презрян от аристокрацията и поетите, се превръща постепенно в норма на една цивилизация, вдъхновена от мисията си да материализира своите ценности, да завладее всяко кътче на всяка цена, да наложи не просто идеи, култура, вяра, а господството на самата себе си – господството на личността, която е непобедима.
Крузо не е израз на Просвещението – негово кредо не е познанието и мъдростта, а действието, не е идела, а победата като тържество на моженето.
И в Крузо, и в Бай Ганю няма вътрешният драматизъм, характерен за европейската традиция като цяло – те са така обърнати към собствения си успех и превъзходство, така лишени от предрасъдъци и скрупули, така самотни в своя път. И двамата са като изваяни образи, подобни на древногръцката цялост – пълно вътрешно равновесие, самовлюбеност и хармония на самодостатъчност.
Може би Крузо буди повече симпатии от Бай Ганю, но това е само на пръв поглед. И двамата са необразовани, и двамата търсят начин да забогатеят. Да, Робинзон, останал сам със себе си, проявява силата на характера си. Бай Ганю в съприкосновение с културния свят изглежда по-примитивния, хитър практик. Но ако бяха разменили съдбата си, каква щеше да бъде разликата? Не случайно Алеко Константинов пише : „ Бай Ганьо е проявявал досега само животната си енергия, но в него се таи голям запас от потенциална духовна сила, която очаква само морален импулс, за да се превърне в жива сила… „. Критици като авторите си или герои от съвремието си – всички те олицетворяват Новото време.
Това са личности, които не търсят одобрение и публика, а имат нужда от пътища, от движение, от прегради, които да бъдат преодолени. Животът е само един голям остров, който не само трябва да бъде заселен, а завладян и ако не си Крузо, ще си Петкан, ако не си Бай Ганю – ще си забравен провинциалист.
Новият космополитизъм не е спасяването на човечеството, а неговото преодоляване, новият месия не дава ризата си, а я продава, той не просвещава, а подчинява, при това с напълно невинното убеждение , че носи единственото добро.
Приключението на европейският индивидуализъм близо два века ражда толкова жизненост и динамика, толкова крайности и превратности, че и до днес ние помним повече неговата романтика, отколкото неговите страдания.
Парадоксът е, че истинската драма на своя „остров“ е съдба на авторите – Даниел Дефо е първият човек, привързан на позорния стълб заради памфлетите си, който след това се е превърнал в национален герой, а юристът, общественикът, писателят, пътешественикът, Щастливецът е убит нелепо. Ако можеше, със свойсвената си ирония, той сам би добавил: „Това обстоятелство никак не ми попречи обаче да съхраня своето царствено величие.“ /Ал. Константинов – из фейлетона “Страст”/