Сърцето ми е вече уморено
и се прощава със света.
Навън е пролет и зелено,
играят толкова деца.
Все още дъх да си поеме,
да е до мен, да ме усети,
аз знам, че вече ми е време,
а слънцето ще свети.
Един си тръгва, друг остава,
това е толкова красиво,
живот животът ни раздава,
когато някой си отива.
Сърцето тленно е събрано
по шепите в душата,
за чувства от поетите избрано,
безпаметно кърви в земята.
Товарих го, запушвах вените му с болка,
задъхано пред него тичах,
забравях го след някоя разходка,
обичах и живях, живях, обичах.
Така в началото на края
отчупвам тежък ароматен плод,
ще го вкуся, ще осъзная –
най-сладък е последният живот.
Не спирах и не те щадях сърце,
но ти не се оплака,
пулсираше по сетивата.
И ако питаш – съм добре,
в обратното на светлината
е светът на мрака.