Публицистика

Вестник „Знаме“ брой 14, 1994 г.

„Спомнете си, господа народни предс­тавители, че ние изживяхме един период от четири години, без на улицата да се просне трупът нито на един политически противник. Това малък факт ли е в живота на българската държава?“

С тези думи през 1938 г. тогавашният министър на правосъдието Илия Кожухаров защитава пред Народното събрание политиката на правителството на Г. Кьосеиванов. Това е всъщност равносметка за критерия на българската демокрация и нейната политическа етика. За съжале­ние тези четири години наистина са единствените в новата и най-новата история на България, в които политическите про­тивници спокойно се разминават по со­фийските улици, без опасност да се пре­върнат в политически трупове.

След Втората световна война физичес­кото ликвидиране на „врага“ се превръ­ща в политика на комунистическата пар­тия. Това е максима, заложена в нейните идеи и структури и става част от собстве­ното й поетапно самоизтребване, с което тя пази непокътнати догмите на желязната дисциплина.

Днес, когато с някакво мазохистично удоволствие се заговори за нарасналата престъпност, някои, може би нарочно, забравят, че. тази престъпност съвсем не е обикновена криминална хроника, част от цялата човешка история. Все още ни­коя от информираните инстанции не от­рази статистиката на „нормалните“ краж­би, изнасилвания и убийства, за да срав­ни кривата на тяхното нарастване с кри­вата на престъпленията, чиято верига се затваря в рамките на определен кръг из­вършители спрямо определен кръг обек­ти и хора. Изнесени по този начин, данни­те ще дадат ясна картина на съотношени­ето между хроничната престъпност на рецидивистите и престъпността, чиито ко­рени са в по-високите етажи на общест­вената йерархия.

Българският модел на демокрацията развърза ръцете не на дребните джебчии и психопати, а на онази прослойка, която беше замразила 45 години капиталите си, и тяхното днешно разпределение отново ни сблъсква с най-мрачната черта на комунистическата инквизиция – нейното собствено изтребление. (За сведение на та­ка самонаречените „честни комунисти“ именно това е причината те да си останат честни и необлажили се, да бъдат все още между мършата, а не между труповете). В крайна сметка дори и това не би било чак такава беда, ако самоизяждането на ед­на партия, която прикрито или не е управ­ляваща, не въвлича и нас в дъното на нова незавидна репутация, завоалирана от об­винения срещу анархията на демокраци­ята въобще.

Разбира се, правителството и министъ­рът с оставката си прибраха и труповете, и отговорността така, че отново българс­кият народ сам да слага решетките на домовете си. Най-големият цинизъм е, че продължава политическата вина да се трансформира в криминално деяние и все по-шумно да се отклонява внимани­ето ни с темата за смъртното наказание. Най-голямата гавра с българската свобо­да е, че днес може по-спокойно да крити­куваш президента, отколкото „Анжел“ АД например…

Ако не можем да изречем думите на г- н Кожухаров, ще имаме ли поне смелост­та на един „диктатор“ като Стефан Стамболов, който осъжда жестоко, но осъжда като политик, а не като разбойник?!…

И докога живите политически трупове ще приемат невинния образ на демокра­тичната безпомощност?!

Вестник „Знаме“, брой 43, 1993 г.

    Всичко е било толкова просто и бързо и затова още по-страшно и трагично: Гаврил Добрев от с. Байлово – търговец на добитък, 64 дка ниви и 20 дка ливади, две селски ръце, къща, жена и челяд.

    1945 г. лежи във военна болница, където е опериран. Без обяснения, по донос на съселяните си, че е чорбаджия, го взимат и затварят в участъка на Елин Пелин. Синът му Добри Добрев току-що се е върнал от фронта и отива при Переновски – тамошния началник на милицията. Отговорът е: „Ако много питаш и ти ще отидеш при него“.

    Днес убиецът на Гаврил Добрев е жив и здрав – живее в София, гара Искър, ул .“Абдовица“ 195 -това е Сава Димитров, който с ритници е отворил прясната рана на дядо Гаврил, от което той още същия ден умира в участъка. С него в килията е бил и племенникът му – Иван Китов, който по-късно занася шубата на чичо си на неговото семейство в с.Байлово. Сава Димитров отс.Караполци е познати като червения капитан в Ловеч, където умъртвява над 40 затворници с чуковете, с които те работят. Помнят го и хората, пострадали от него в родното му село, но много от тях още страхливо мълчат.

    „Аз знам убиеца на баща ми – разказва бай Добри. – Отидох при него да ми каже къде е гробът на баща ми, за да заровя костите му при тези на майка ми. За него исках да свидетелствам по делото за лагера в Ловеч – писах молба до Министъра на МВР, но нито ме повикаха, нито ми отговориха. И за баща си не научих нищо повече – от архивите на МВР получих потвърждение, че баща ми е убит без съд и присъда, но нямали други данни, включително за моето и на семейството ми изселване. Така и до днес не мога да си уредя документите, че съм наследник на баща си. Нямало ме в регистрите. Кметът на с.Байлово Никола Ангелов отказва да ми признае правата въпреки нареждане номер 11362/93 на Главна прокуратура от 1 .VI.93 г. Изселваха ме, съдиха ме, уволняваха ме, а в архивите им ме няма ни за имоти, ни за жителство. Аз искам удостоверение, че баща ми е убит, а те ми дават документ, че не е осъждан. Какъв цинизъм!“

    Архивите са мъртви. А Сава Димитров вдига рамене срещу Добри Добрев: „Мътни времена… Не мога да ти помогна“. Тази мътилка още запушва гърлата ни и ни превръща в безгласни фибри на отпушената стихия. Малко са тези, които познават убийците на бащите си, много са тези, които не знаят гробовете им и гробарите. Защото времената винаги са мътни. Сега – още повече. И това оправдание звучи като наша съвременна интерпретация на мисълта на Левски: „Времето е в нас и ние сме във времето – то нас обръща и ние него обръщаме.“ Затова бавно и упорито като него ще обикаляме цяла България, докато прого­вори земята под стъпките ни и поставим знаците на общото ни пречистване. Тогава времето ще е наше.

Вестник „Знаме“брой 17, 1994 г.

    Никой не може да избяга от себе си и никоя страна не може да промени географската си предопределеност. Но в историята на нашата географска съдба няма понятие, което да не резонира болезнено на психиката ни. Преди всеки аргумент ние вече настръхваме, щом чуем Гърция, Турция, Русия, Македония… има ли изобщо нещо, към което да нямаме израбо­тен условен рефлекс? Така в международни­те отношения ние попадаме в задънената улица на паниката и предубедеността.

    Неслучайно политиците вече не смеят да употребяват думи, превърнали се в табу за нашата чувствителност и предпочитат условното наклонение на „някои сили“, „известни групировки“, „определени кръгове“… Дори ООН се оказва не толкова мястото, където ще защитаваме „нечии“(?!) интереси, аструктура на нашите задължения.

    Табуто на външната политика е обхванало цялостната ни информационна мрежа – по- скоро можем да проследим пътуванията на политиците, отколкото логиката на крайните цели. Нека не се лъжем – българската външна политика още не е излязла от каналите на международното комунистическо братство. Всеки пробив в това отношение е само дотам, докъдето на мястото на СИВ и Варшавския договор трябва да бъдат овладяни онези про­цеси, чрез които разпадащиятсе бивш СССР колкото радва, толкова и плаши,(а той все повече плаши света!). Бъллгарските комунис­ти забравят, че техният „неутралитет“ както към външните, така и към вътрешните пробле­ми години наред ни определяше като маша на чужда политика. България още дълго трябва да бъде активна и да предизвиква активност, за да премахне табуто на взаимоотношенията си, за да бъде необходима на онези, от които самите ние се нуждаем.

    Всяко „за“ и „против“ нашите международ­ни задължения се обезсмисля предварител­но, ако не е „за“ или „против“ една цялостна национална политика. Но засега и тя е табу, защото гаранции за такава стратегия могат да бъдат заложени само в едно отговорно прави­телство и авторитетни институции, каквито ние днес нямаме. Българската демокрация е на етапа на жестоко вътрешно противоборс- тво, в което механизмите за защита на наши­те интереси поотделно и като цяло не са изработени и всяко външно предизвикателс­тво разпалва стари фобии, които задълбоча­ват национапната ни безпомощност. Дай Бо­же да проумеем, че националната ни сигур­ност не е функция от вота на парламента, а от силата на едно действително демократично общество.

Панайот Карабакалов

Вестник „Знаме“, брой 25, 19974 г.

Комунистите отново вкараха България в задънената улица на унижението. Те узурпираха народния вот и го превърнаха в трамплин за собствената си безотго­ворност. Същите, които можаха в най- критичните години на Втората световна война да осъдят българската интелиген­ция на смърт „в името на народа“, днес продължаватда тъпчат авторитета на Бъл­гария с убийствен нихилизъм. Милиони­те, които въртят рулетката натяхното бла­гополучие, са новите дългове, които ни предстоят да изплащаме. Парламентът остана единствената сянка на някаква форма на демократичност, където демок­ратичната опозиция може да защитава правото си на съществуване.

Българският народ показа своя синд­ром на политическа недостатъчност, отд­ръпвайки се като неспокоен наблюдател на новата агония. Сякаш отново обесиха Левски и ние се оглеждаме взаимно с неизказани обвинения в предателство. Възпитаваха ни да приемаме държавата като огромен „апарат за насилие“ (Ле­нин) , където бягството е единственият из­ход, а подчинението – сигурност и право на гроб. Трудно е изведнъж да осъзнаем, че нашият страх и нашата безпомощност са най-верните ни пазачи, че всъщност не знаем с какво искаме и ни е по-удобно да бъдем държавни слуги, отколкото сво­бодни граждани.

България е червена, не защото 50 годи­ни е комунистическа, а защото тези 50 години ни се струват като края на истори­ята и това направи историята ни излишна. Българите не тръгнаха към своето ново Възраждане; те заложиха на илюзията, че могат да променят държавното управ­ление, без да се променят те самите; че могат да гласуват за нови личности, без да поемат рисковете на промяната. Ни­кой не посмя да действа антикомунистически, а самите комунисти гласно и нег­ласно продължиха да повтарят, че с кръв ще защитават заграбеното. Правителст­вото на Любен Беров дойде като спасе­ние на взаимната нерешителност и синд­ромът на политическата недостатъчност продължи да се задълбочава. Обществе­ното мърморене звучи като безобиден дъждец след неразразила се буря. Прог­ресивното обедняване обогати витрина­та на псевдодемократичността и разпъна духовността върху угризенията на съвест­та и новите компромиси.

В България обществото рядко реагира на бруталната смяна на управлението – всички преврати са били безкръвни и кротки, сякаш Конституцията е, за да зак­риля онази демократичност, която тряб­ва да узакони незаконното. Правителст­вото на Любен Беров, съмнителният ар­битраж на президента, изкуственото парламентарно мнозинство – всичко днес е легализирано като конституционен пох­ват на един Основен закон на страната, който все още не е в сила поради неизпълнение на предвидената му законода­телна основа – не се създаде Сметна палата, общинското сомоуправление ос­тана фикция, и много други… Андрей Луканов обяви фалита на държавата, Димитър Попов създаде манастирския фонд, Лю­бен Беров приватизира демокрацията… Ние се лутаме в нелегитимност и фалши­фикации, които част от пресата реклами­ра като сочни сензации без прокурорска намеса.

Голяма част от обществото заживя с илюзията, че това правителство наисти­на е символ на демокрацията и затова се отврати от демокрацията. Друга част не разбра коя политическа сила каква отго­ворност носи и се отврати от всички заед­но. Трета част загуби вяра в активизира­нето на СДС и се отврати от българщина­та. Четвъртата част отъждестви пазарната икономика със спекулацията на черве­ния капитал и се отврати от предприемачеството. Всеобщо отвращение заля ос котеното ни пространство и останаха мал­цина, които продължават бавно и упорито да вярват, че всеки жест на противодействие срещу комунизма има своето значение.

Синдромът на политическа недостатъч­ност ще зарази поколения напред. Един­ственият път към нашата гражданска зрелост е вярата ни, че не умираме с обесва­нето на Левски. Героите на нашето съвре­мие, обругани и непопулярни, продължават да противопоставят нашето обезверяване на „светлото бъдеще“ на комунис­тите. Рефренът за нови избори сякаш носи надеждата за нещо ново, защото ние сме същите лицемерни роби, които не знаят цената на свободата. Всяко наше разочарование е глътка въздух за кому­нистите, а парламентаризмът сам по се­бе си не може да запълни вакуума на общата амнезия. Волята ни за избор е нашето божие наказание, защото чове­кът посегна не към дървото на безсмърти­ето, а към дървото на познанието и бе изгонен на земята, за да различава доб­рото от злото. Атеизмът ни отне мъдрост­та на европейската философия и ни нап­рави толкова политични, че ослепяхме за перспективата. Поколения наред бяха принудени да изкупуват греховете на ба­щите си и престанахме да мислим за нашите внуци. Дай Боже жаждата ни за живот да не е по-голяма от жаждата ни за достойнство.

Вестник „Знае“ брой 21, 1994 г.

Към диктатурата може да се мине по много пътища. Аморфната структура на демокрацията е колкото адаптивна към усъвършенстване, толкова и удобна за компрометиране. Неведнъж нейните не­дъзи са използвани от демагози и като че ли най-привлекателна за масите се е оказ­вала формулата за „надпартийна“ или _„безпартийна“ власт. Демокрацията носи в себе си риска от корупция на плура­лизма и точно на тази критична граница опънатите нерви на тълпата могат да бъ­да* настроени на най-фината струна на дикатурата.

Илюзиите на Ал. Стамболийски за сел­ска идилия или тази за земния рай на комунистите се преболедуваха по-лесно от илюзията за демокрация на безпар­тийните. Преди 60 години на 19 май 1934 г. опитни български демагози и деморали­зирани военни с най-повратливия прев­ратаджия между тях – Кимон Георгиев, използваха Ньойските рани на България, за да ги посипят със сол в сложната безпътица и да ликвидират с един замах всичко, което българите дълго и достойно защитаваха – КОНСТИТУЦИЯ, СВОБОДА, ОТЕЧЕСТВО. Умозрителните им обе­щания за безпартиен порядък в името на единението погали слуха на уморените от изтощителните усилия на погазената чест. Демокрацията беше предизвикана не толкова да се защитава, колкото да се „усъ­вършенства“. Тези, които все още пом­нят, добре знаят, че това не беше фаши­зъм, а безсилие; не беше добре обмисле­на програма, а акт на шепа диктаторчета, чиято цел свършваше в средствата и чиито средства се повториха по-късно в целите на комунистите.

Единственият, който реагира адекват­но и мъдро на ситуацията, беше българс­кият монарх – Цар Борис ІІІ. Той успя да превърне слабостите в козове на една бита карта, каквато България все още беше в Европа, и да неутрализира всички рискове на главоломното международно разиграване, което потопи света в траге­дията на Втората световна война.

Днес, 60 години след преврата на звенарите, трябва добре да си помислим кой, как и с какво ще предизвика демокраци­ята в България! Не са ли същите по своя смисъл лозунгите на комунистическите „социалисти“ за „България над всичко“? Не е ли цинизъм политиката на президен­та за „национално съгласие“? Не се ли манипулира честта на армията и полици­ята по подобен начин? Не е ли раздробя­ването на партиите подобна гавра със същността на плурализма? Не е ли външната ни политика също така безпомощна, а тълпата – отчаяна и апатична? Не е ли вече готова общата психология да ръкоп­ляска на всеки жест. който въвежда ред, на всяка диктатура, която носи белезите на спокойствие ?.

На 7 май 1934 година Съюзът на запасните офицери публикува следната резолюция във вестник „Зора“ :“Бзезспорно парламентарното управление в лицето на политическа партия у нас е компрометирано, но за това не е виновна формата, колкото ония, които я прилагат. Следователно ние отри­чаме, че подобрение на парламентарната­  форма на управление е желателно. Формулата е следната: „надпартийно“ управление, но не по състав, а по схваща­не програма и дейност. А то значи: партиите, участващи в последното, да издигнат на предна линия ония от първите си хора, които сами по себе си са една гаранция, че ще внесат примирие в политическия живот, ще обединят всички здрави сили на нацията в името на една творческа дейност…“

Тази политическа нравоучителност бавно формира тогава, а и днес, пътя към размиване на границите в структурата на демокрацията, пътя на общите пожела­ния за общото благо, пътя на общото под­чинение пред общите интереси, пътя на общото заслепление под погледа на еди­ници…

И днес някои, като например зетят на Кимон Георгиев – г-н Гиньо Ганев, упорито събират своя щаб от професионалисти, своя клуб „Съгласие“, своя платформа, свои интереси! За да изплува утре^: ни лук ял, ни лук мирисал! – като независим безпартиен кандидат! Или като измисле­ния плейбой г-н Георги Петрушев (Жоро Шпагата, Жорж Ганчев – изборът е ваш!) с независим бизнес и независима авто­биография…

Демокрацията е стара като света – пре­живяла е много комплименти и много повече предизвикателства. Но най-страшна  е  заблудата, че днес тя може да преживее без парламентарна демокрация. 19 май е първият шамар, след който България подаде и другата си буза. Но успя все пак да опази достойнството чрез монар­хическата институция и парламентарните традиции. Днес сме почти готови за  втория шамар и ако не запазим поне едната си страна – тогава и Господ не би могъл да ни помогне!

Вестник „Знаме“, брой 48, 1993 г.

    Последният коз на демокрацията винаги ще бъдат следващите избори. В цяла Източна Европа тази нова надежда очерта шанса на „модернизиращите се“ комунисти да налагат патова ситуация на «невежеството и глада срещу реформаторството и перспективата. Последният коз на Елцин след забраната на КПСС бе да поднови парламента. Последният коз на СДС е да се яви на поправителен изпит. Добре! А после? Какъв ще бъде шансът ни да превъзмогнем собствената си разруха, ако конюнктурата на на­родните емоции отново очертае пар­ламентарния лабиринт на нестабил­ността? Хаосът и диктатурата са от двете страни на монетата. Политическата апатия ни манипулира много повече, отколкото демагогията на лидерите. В Полша спечелиха не просто комунистите – спечелиха тези, които гласуваха. Докато Елцин вървеше из парламента като разярена руска мечка, у нас СДС защити своя лидер, който принудително бе слязъл от сцената. Комунистите ни научиха да търсим виновниците само във врага и предателите и да поемаме отговорност без вина. Някои държави се разведоха по взаимно съгласие, други започнаха да си делят заграбеното, а ние мирно и тихо се преброихме и се самоопределихме демок­ратично – кой както намери за добре. Парламентът от единодушно гласуващи се превърна в единодушно негласуващи, а правителството преобразува тоталния държа­вен капитализъм в раздържавен частен комунизъм.

    И като че ли новите избори почват да ни плашат, преди да сме докоснали урните. При проиграването на последния коз във време, в което всяка минута е фатално изгубена, търпението се изражда в пренебрежение, а правото на избор прераства в хамлетовщина от източен тип – въпросът, който витае в славяновидното множество, е вече не „Да бъдеш или да не бъдеш“, а „Что делать?“. Далечните отгласи на българската прагматичност и воля се съсредоточават все повече в безцелна богонемилна ерес и все по-малко съграждаме държавнотворческото начало в общественото съзнание.

    Поуките от сродните ни по съдба държави по-скоро ни утешават, отколкото амбицират. Моделирайки абстракциите на конститу­ционализма, ние не се превръщаме в негов единствен и най-верен гарант. Българите все още не са заложили последния си коз. Опасното е, че започваме да сваляме картите си, преди да са ни ги поискали.

Вестник „Знаме“, брой 26, 1994 г.

Съпругата на сръбския президент Слободан Милошевич и професор по соци­ология д-р Мира Маркович заинтригува част от българската преса, но не дотам, че да се потърсят причините на нейното посещение. Още по-малко бе поставен въпросът защо точно фондация „Славя­ни“ първа направи своята закрита среща-разговор с г-жа Маркович още в деня на пристигането й на 8 юни 1994 г.?! Защо тази среща се превърна, въпреки поставените въпроси, в монолог на професорката, изслушан без особена реакция от страна на такива учени, „защитници на националните ни интереси“ като Захари Захариев, Михаил Бъчваров, Петър Емил Митев, Илчо Димитров и др.?! Как подобна научна общественост ще съвмести дейността си с призива на д-р Маркович за „една обща нова теория, която може да се създаде от обединените усилия на уче­ните от социалистическите страни. Оне­зи, които се наричат левица и прогресив­ни, търсехме и намирахме отговори в Маркс, но междувременно всичко се промени – изисква се нова теория, с което не искам да кажа, че предишната не беше добра.“

Със самочувствието на недосегаемост социоложката продължаваше своето експозе: „И нашата, и вашата страна вмес­то да направят крачка към бъдещето се върнаха в миналото – някои в по-близко­то, други – в по-далечното. Всички соци­алистически страни се състезават помеж­ду си с консерватизъм, който обхваща изцяло обществото. В страните на соци­ализма се развиват ретроградни общес­твени процеси, а тези, които имаха причи­ни за промени, не бяха търпеливи и орга­низирани, за да ги постигнат. В Източна Европа нямаше време и сили за консул­тации с онези сили(?!), които имаха опит, за да подготвят промяната.“ Ловко отми­навайки конкретността на отговорите за новата общотеоретична основа на сла­вянското сътрудничество, професорката категорично заявява: „Аз не съм казала, че се е провалила комунистическата идея. Но тя се свързва с далечното бъдеще, което изисква една по-висока степен на развитие, осигуряващо равноправие и свобода“.

Що се отнася до проблемите на собст­вената й страна и Балканите, съпругата на г-н Милошевич е направо безпардон­на: „Уверена съм, че балканските народи имат изход в някаква форма на общност, че те трябва да живеят в уния, асоциация, а даже и в обща държава. Единството на славянството виждам във всичко и преди всичко в бъдещето. Връзките на Балкани­те трябва най-напред да са икономически и чрез това Югославия ще се възстанови, когато свърши войната. И сега имаме икономически връзки, но те са нелегал­ни, поради ембаргото. Програмата за ико­номическо възстановяване е един от отговорите, които липсват. Ако 90/91 г. на­шите народи се бяха освободили от сепаратистките тенденции в републиките и сами решаваха съдбата на своите наро­ди, не би се стигнало до намесата на ООН. Не одобрявам европейските принципи на обединение за Балканите. Националният конфликт, който е внесен в бившите мно­гонационални формации, беше най-лес­ният начин да се промени системата в тях и те да се превърнат в протекторат на Европейската общност. Това беше фор­ма на една специална война, която стигна и до класическа война… В идущия поло­вин век науката ще търси отговор на тези въпроси. Остава да се надяваме, че ми­рът в Югославия няма да се забави толкова, че да направи невъзможна нашата програма за икономическо възстановя­ване.“

Ако искаме по-добре да си изясним смисъла на една такава среща-разговор, в която домакините любезно кимат, нека прочетем първия брой на новия вестник „Славянски вестник“ -1-11/94 г. – директор Лъчезар Еленков, редактор – Димитър Богов. Вместо програмна статия той започ­ва с думите на Достоевски: „Русия няма въобще какво да взема от славяните – нито оттехните идеи, нито от литератури­те им, тъй като не са дорасли да ни учат. Напротив – може би ще се наложи през целия този век Русия да се бори с ограничеността и упоритостта на славяните за­ради европейските форми на политичес­ко и социапно устройство, на които те жадно ще се нахвърлят.“ Излишно е да коментираме тези думи, защото ако доб­росъвестно прочетем нашата възрожден­ска публицистика, ще видим достойния отговор на панславизма, даден и от Ра­ковски, и от Каравелов, и от Ботев…

Новите нюанси на модела за славянско единство като че ли отново ще разпънат българските панслависти, неусетно за са­мите тях, на кръст: старият руски византинизъм и новата амбиция на Стара Сърбия за Югославския – хегемон ще поставят бъл­гарските комунисти в деликатната ситу­ация на нови братски пазарлъци. Дори един умен мъж като Петър Емил Митев, който пръв преди четири години „тръгна“ към Европа, едва ли може по достойнст­во да определи степента на провинциализъм в общославянската идея.

Ние и до днес продължаваме като сър­дити деца да виним Европа, че тя произволно е очертала границите на всяка ед­на балканска държава в самото ядро на нациите им и по този начин е пресякла великоманията им за пълна „хегемония“. Не можем днес да сочим Балканите като жертва на синдром, след като комунистите в тези държави все още се борят за своята интернационална власт, която ня­ма нищо общо нито с държавите, нито с националните интереси. И не друг, а Хр. Ботев – техният любимец, на който не се посвениха да прикачат някакво „Символ- верую“, пише във в. „Дума“ (какво ужасно съвпадение) бр. 4,17.VII.1871 г.: „Идеята за югославска конфедерация е идея на западни панслависти, в противност на онази на руските, програмата на която се заключва в думите на великия поет: „Сла­вянските ли реки ще се влеят в руското море или то ще пресъхне?“ Германското съединение със свойта деспотична Пру­сия и италианското единство със своя Пиемонт и под своя Викгор-Емануил са примери, които плашат нашия народ, за­щото нито е Русия за него Прусия, нито Сърбия – Пиемонт. Прусецът е немец, пиемонтецът – италианец, но нито бългъринът е сърбин, нито сърбинът – русец…“ А във в. „Независимост“ бр. 50, насмешли­во добавя: „Затова не ще ли бъде по-добре – да се избере за цар на Дунавската конфедерация такова едно лице, на което в жилите да тече кръвта на всичките възточни народи?“

Комунисти от всички страни – сноша­вайте се!

Вестник „Знаме“, 41, 1993 г.

    София беше разтърсена от безсмислено убийство – трагедия за близките на загиналите и унижение за Висшата военна академия „Г.С.Раковски“, където години наред се е възпитавала гордостта на българската нация. Не е нужно да припомняме, че българският офицер е бил не само част от националното ни достойнство, но и част от българската интелигенция, част от идеалите на едно общество, което възраждаше своя елит не само като военна мощ, но и като критерий на самочувствие.

    Първото, върху което посегнаха кому­нистите, е точно тази независима в рамките на националната сигурност институция, която в името на Негово Височество Царя е била по-близко до Отечеството, отколкото в името на народа като безмълвен взвод от международната комунистическа конспирация. За тази цел след 1944 г. са били буквално произведени нови офицерски кадри с единственото качество – умението им до козируват. Клетвата в името на Родината беше приравнена с клетва в партийната дисциплина. Националният нихилизъм превърна безчислените млади набори в смешни послушници, а идеалите бяха заменени с идеология.

    Новите офицери първо издържаха с отличен изпитите си по руски език и марксизъм-ленинизъм и  взели висшето си военно образование – полковници и майори – трябваше тепърва да получават диплома за средно образование и да се научат да се подписват. Такива примери има прекалено много – полковник Велко Тодоров Акманов завършва Военна академия през 1954 г. и вече сам е преподавател в нея през 1967 г., когато подава молба за… средно образование. Майор Яким Леонардов Прижибиловски, който моли да бъде допуснат на попра­вителен зрелостен изпит по математика и физика. Стою Георгиев Сандапски, служител на МВР, завършил Военна академия „Фрунзе“ в СССР също е без средно образование, но има отличен по история на СССР и по руски език и много други подобни драстични случаи.

    Така армията беше превърната във военщина, чиито крайни извращения днес ще ни приличат на безсмислено хули­ганство и безнадеждни престъпления. Все по-трудно става за офицерите да зачислят поредния набор от едно поколение, за което патриотизмът най-малко се олицетворява от армията, а държавата е дълго втълпяваната ни Ленинова мъдрост – „апарат за насилие“. Пагонът загуби своя авторитет, така както държавата загуби своето държавничество. Техни­ческият професионализъм на много от днешните по-млади военни в офицерския състав няма нищо общо с аристократизма на професионалното достойнство.

    От легионерите на Георги Стойков Раковски няма и помен. Левските знаци трябва още дълго да тъпчат в нозете си досадното партийно звездобройство. Защото пагонът лесно се поставя. Авторитетът се гради – бавно и честно. И интелигентно. Простащината и невежеството превърнаха казармата в една дълга псувня, докато „царските“ разжал­вани офицери се събираха да си попеят „Велик е нашият войник“. Осемнай­сетгодишните момчета нямат нищо общо нито с едното, нито с другото. Те просто нямат нищо общо.

Вестник „Знаме“ брой 10, 1994 г.

    Случайността и еуфорията издигнаха до президентския пост един човек, който обеща нежна революция, но тази неж­ност твърде скоро се превърна в ласка­телство. Господин президентът призова към помирение в името на абстрактни български интереси и така постави пред всички ни преградата на самоотбраната, самооцеляването и самоопределението. Този човек пое не националните интере­си, а националната безизходица. Нежни­ят революционер, отгледан в клубовете на гласността, бързо се превърна в не­жен президент и си създаде клубове на президентството. Очерта отбранителна­та линия на обезличаването и превърна парламентаризма не в лице на демокра­цията, а р отчаяние на нашите надежди.

    Господин Желев прокламира по цял свят победата на демокрацията у нас и скри зад този етикет мимикрията на бив­шите комунисти. Висотата на президент­ската институция се снижи до ръста на един президент, който отново се мъчи да ни убеди, че България няма нужда от из­бори, които ще нарушат съмнителното й орокойствие. Така държавникът се опита да съвокупли политическите партии, ся­каш простият сбор на интереси очертава интересите на държавата ни.

    Някога господин Желев ни обвинява­ше, че сме били твърде малко – там, на улицата, за да подкрепим нежния рево­люционер. По-късно, когато безрезервно го подкрепихме, всъщност дадохме своя избор за един непознат, въплотил нашата вяра. И наистина много нежно той подне­се тази вяра като жребий на парламентарната еквилибристика, за да подкрепи едно безотговорно правителство. Бълга­рия е живяла в робство и страх, но никога не е била в такова вцепенение и национално безразличие. Господин президен­тът ще има ли достойнството да поеме отговорността и вината за новото пагубно обезверяване на нацията?!

    Нежната революция тепърва предс­тои. Но тя не може да бъде повече част от изкуствено създадената комунисти­ческа опозиция. Ние трябва да очерта­ем истински демократичните сили и ин­телигенция не само в рамките на Съюза на демократичните сили, а като една действена обществена воля, морал и култура, като ежедневно поведение на всеки един от нас в границите на инди­видуалните възможности. Апатията ще ни лиши от правото ни на избор и ще бъдем само удобна глина в ръцете на нежните революционери. Крайно вре­ме е да разберем, че демокрацията не е равенство, а свобода. Сърцевината на българската нравственост все още се върти около аршина на дребнава за­вист и безпомощно очакване на божи­ята благодат. Умението ни да търпим сякаш е по-силно от умението ни да съхраним надеждите си. Попарените цветове не дават плод, нали?…

    Времето на днешните политици мина­ва и остава наше. И след като българс­кият президент като част от изпълни­телната власт, поел повелята на нашия вот, не можа да изпълни функциите си на коректив на правителствените прев­ратности, то наша е отговорността да изберем отново правителство, което ще бъде коректив на президентската бе­зотговорност. Нежната революция не се нуждае от нежни избиратели. Наше­то време няма мандат. И изборите са единственият начин да проверим собс­твената си отговорност.