Вестник „Знаме“брой 17, 1994 г.
Никой не може да избяга от себе си и никоя страна не може да промени географската си предопределеност. Но в историята на нашата географска съдба няма понятие, което да не резонира болезнено на психиката ни. Преди всеки аргумент ние вече настръхваме, щом чуем Гърция, Турция, Русия, Македония… има ли изобщо нещо, към което да нямаме изработен условен рефлекс? Така в международните отношения ние попадаме в задънената улица на паниката и предубедеността.
Неслучайно политиците вече не смеят да употребяват думи, превърнали се в табу за нашата чувствителност и предпочитат условното наклонение на „някои сили“, „известни групировки“, „определени кръгове“… Дори ООН се оказва не толкова мястото, където ще защитаваме „нечии“(?!) интереси, аструктура на нашите задължения.
Табуто на външната политика е обхванало цялостната ни информационна мрежа – по- скоро можем да проследим пътуванията на политиците, отколкото логиката на крайните цели. Нека не се лъжем – българската външна политика още не е излязла от каналите на международното комунистическо братство. Всеки пробив в това отношение е само дотам, докъдето на мястото на СИВ и Варшавския договор трябва да бъдат овладяни онези процеси, чрез които разпадащиятсе бивш СССР колкото радва, толкова и плаши,(а той все повече плаши света!). Бъллгарските комунисти забравят, че техният „неутралитет“ както към външните, така и към вътрешните проблеми години наред ни определяше като маша на чужда политика. България още дълго трябва да бъде активна и да предизвиква активност, за да премахне табуто на взаимоотношенията си, за да бъде необходима на онези, от които самите ние се нуждаем.
Всяко „за“ и „против“ нашите международни задължения се обезсмисля предварително, ако не е „за“ или „против“ една цялостна национална политика. Но засега и тя е табу, защото гаранции за такава стратегия могат да бъдат заложени само в едно отговорно правителство и авторитетни институции, каквито ние днес нямаме. Българската демокрация е на етапа на жестоко вътрешно противоборс- тво, в което механизмите за защита на нашите интереси поотделно и като цяло не са изработени и всяко външно предизвикателство разпалва стари фобии, които задълбочават национапната ни безпомощност. Дай Боже да проумеем, че националната ни сигурност не е функция от вота на парламента, а от силата на едно действително демократично общество.
плескаше. ръкоплеска.
Панайот Карабакалов