Вестник „Знаме“ брой 9, 1995 г.
„Институцията на собственост, която най-много благоприятства свободата, несъмнено е частната собственост, въз- можно най-малко ограничена от произволни мерки и изключения, защото само по този начин може да се постигне мак- симална дифузия на властта, която произтича от собствеността“ – тези думи на английския философ Майкол Оукшот все още не са станали част от нашето мислене, поведение, партийни програми. Никой все още не е казал категорично и ясно – искаме капитализъм, с всичките рискове и с бунта към онази неограничена демократична власт, която поражда парламентарния диктат, властта на мнозинството и конюнктурата на масовото съзнание.
Вместо това българският народ даде своя вот за финансовата олигархия на комунистите под формата на една фор- мално демократична структура, която може да задоволи западноевропейските наблюдатели, но ще прегради завинаги пътя на средната класа към националните ресурси, които тепърва ще видим как ще бъдат приватизирани и разигравани от червения капитал. Бог да ни е на помощ, защото оттук нататък ще трябва да се борим не толкова за демократични процедури, колкото срещу еднопартийния капиталистически диктат на комунистите. Този процес ще бъде необратим и сегашните хилави структури на опозицията са най-добрият декор за „демократизация“ на БСП.
Непростимата заблуда, че българският народ е съхранил своя антикомунизъм, разпиля енергията на опозицията в излишни емоционални напъни и в безплодни парламентарни жестове, преди да утвърди ав- торитета и влиянието си като НГ;истина дясна сила. Плащаме с жестока цена генетично заложената ни илюзия за „социал- на“ справедлиноет и морална „реституция“, преди реално да отнемем икономическата привилегия на старата номенклатура и нейните наследници.
Антикомунизмът не е изчерпан като обединяваща идея, но капитализмът все още отблъсква масите. Затова опозиционните партии говорят и за демокрация, и за частна собственост, и за пазарна икономика, без да подчертаят, че това е капитализъм – с бедните и е богатите, но и е премахване на бариерата за преливане между прослойките, с конкуренцията и риска, но и е гаранциите на закона, с фалита и просперитета, но и със сигурността на собствеността и наследството й. В България се извърши само преход от държавен капиталистически монопол към комунистически монополизъм, защото една държава би могла да води социални политика, но социалистическа (обществена) държана няма и никога не е имало. „Държавата, която марксистите наричат капиталистическа, не притежава капитал, нейните доходи идват главно от данъците. Обратно, комунистическата държава е капиталистическа в буквалния и основния смисъл на думата, тъй като тя притежава целия производствен капитал и единствена контролира натрупването и разпределението му“ – Дж. Сартори.
Латиноамериканският вариант, където една групировка, лишена от национални ценности и морал, ще разрушава всяка възможност за стабилна средна класа, ни очаква. Българската опозиция може да влиза и излиза от парламента, да гласува или да не.гласува. Но ако тя не успее да създаде бавно и търпеливо борбено обществено мнение вън от парламента, този народ ще продължи да възпроизвежда заблудата за някаква демокрация на социалните помощи. Забележителна е новата трансформация на общата безпомощност – там, където досега се казваше „те“ за държавно-партийното всемогъщество, сега се шири версията за масонските пипала. Този своеобразен фатализъм никак не е случаен – той е част от формирането на нов убийствен нихилизъм и апатия, все още „те“ е нашето самоотричане. Какво избираме – това, което ни предложат, или това, което искаме? И ако знаем какво искаме, кои са „те“, които обявяват, че сме ги избрали, след като нашият глас все още не е проговорил… Как избираме, след като отиваме пред урните като в бакалия и ако няма масло, си купуваме олио? Как протестираме, след като няма нито една проява, която да е извън релсите на нечие партийно разписание…
Демокрацията много бързо се изчерпва като идея в България, защото формалният юридически плурализъм не беше предшестван от икономическата гаранция на промяната. Демокрацията не може да се гради от наемническа тълпа гласоподаватели, а от независими избиратели с реални икономически интереси, пряко свързани със собствеността, пазара и разделението на труда, което предшества разделението на властите. Простичко казано ние трябва да избираме не начин и форма на управление, нашият избор е между частния и държавния капитализъм, между сигурността на собствеността и сигурността на заплатата, между равенството на държавния щат и равенството пред закона, между свободата да избираш това, което ти предлагат, и свободата от тези, които ти предлагат неприемливото. Човек винаги, е свободен да се подчини или да не се подчини, но невинаги е свободен от нуждата да си задава този въпрос: това е истинската граница между формалната и действителната свобода. Тази нужда за нас все още е като насъщния и ние трябва отново да се запитаме – какво избираме – престъплението или наказанието?