Вестник „Знаме“, 41, 1993 г.
София беше разтърсена от безсмислено убийство – трагедия за близките на загиналите и унижение за Висшата военна академия „Г.С.Раковски“, където години наред се е възпитавала гордостта на българската нация. Не е нужно да припомняме, че българският офицер е бил не само част от националното ни достойнство, но и част от българската интелигенция, част от идеалите на едно общество, което възраждаше своя елит не само като военна мощ, но и като критерий на самочувствие.
Първото, върху което посегнаха комунистите, е точно тази независима в рамките на националната сигурност институция, която в името на Негово Височество Царя е била по-близко до Отечеството, отколкото в името на народа като безмълвен взвод от международната комунистическа конспирация. За тази цел след 1944 г. са били буквално произведени нови офицерски кадри с единственото качество – умението им до козируват. Клетвата в името на Родината беше приравнена с клетва в партийната дисциплина. Националният нихилизъм превърна безчислените млади набори в смешни послушници, а идеалите бяха заменени с идеология.
Новите офицери първо издържаха с отличен изпитите си по руски език и марксизъм-ленинизъм и взели висшето си военно образование – полковници и майори – трябваше тепърва да получават диплома за средно образование и да се научат да се подписват. Такива примери има прекалено много – полковник Велко Тодоров Акманов завършва Военна академия през 1954 г. и вече сам е преподавател в нея през 1967 г., когато подава молба за… средно образование. Майор Яким Леонардов Прижибиловски, който моли да бъде допуснат на поправителен зрелостен изпит по математика и физика. Стою Георгиев Сандапски, служител на МВР, завършил Военна академия „Фрунзе“ в СССР също е без средно образование, но има отличен по история на СССР и по руски език и много други подобни драстични случаи.
Така армията беше превърната във военщина, чиито крайни извращения днес ще ни приличат на безсмислено хулиганство и безнадеждни престъпления. Все по-трудно става за офицерите да зачислят поредния набор от едно поколение, за което патриотизмът най-малко се олицетворява от армията, а държавата е дълго втълпяваната ни Ленинова мъдрост – „апарат за насилие“. Пагонът загуби своя авторитет, така както държавата загуби своето държавничество. Техническият професионализъм на много от днешните по-млади военни в офицерския състав няма нищо общо с аристократизма на професионалното достойнство.
От легионерите на Георги Стойков Раковски няма и помен. Левските знаци трябва още дълго да тъпчат в нозете си досадното партийно звездобройство. Защото пагонът лесно се поставя. Авторитетът се гради – бавно и честно. И интелигентно. Простащината и невежеството превърнаха казармата в една дълга псувня, докато „царските“ разжалвани офицери се събираха да си попеят „Велик е нашият войник“. Осемнайсетгодишните момчета нямат нищо общо нито с едното, нито с другото. Те просто нямат нищо общо.
