Вестник „Знаме“, брой 26, 1994 г.
Съпругата на сръбския президент Слободан Милошевич и професор по социология д-р Мира Маркович заинтригува част от българската преса, но не дотам, че да се потърсят причините на нейното посещение. Още по-малко бе поставен въпросът защо точно фондация „Славяни“ първа направи своята закрита среща-разговор с г-жа Маркович още в деня на пристигането й на 8 юни 1994 г.?! Защо тази среща се превърна, въпреки поставените въпроси, в монолог на професорката, изслушан без особена реакция от страна на такива учени, „защитници на националните ни интереси“ като Захари Захариев, Михаил Бъчваров, Петър Емил Митев, Илчо Димитров и др.?! Как подобна научна общественост ще съвмести дейността си с призива на д-р Маркович за „една обща нова теория, която може да се създаде от обединените усилия на учените от социалистическите страни. Онези, които се наричат левица и прогресивни, търсехме и намирахме отговори в Маркс, но междувременно всичко се промени – изисква се нова теория, с което не искам да кажа, че предишната не беше добра.“
Със самочувствието на недосегаемост социоложката продължаваше своето експозе: „И нашата, и вашата страна вместо да направят крачка към бъдещето се върнаха в миналото – някои в по-близкото, други – в по-далечното. Всички социалистически страни се състезават помежду си с консерватизъм, който обхваща изцяло обществото. В страните на социализма се развиват ретроградни обществени процеси, а тези, които имаха причини за промени, не бяха търпеливи и организирани, за да ги постигнат. В Източна Европа нямаше време и сили за консултации с онези сили(?!), които имаха опит, за да подготвят промяната.“ Ловко отминавайки конкретността на отговорите за новата общотеоретична основа на славянското сътрудничество, професорката категорично заявява: „Аз не съм казала, че се е провалила комунистическата идея. Но тя се свързва с далечното бъдеще, което изисква една по-висока степен на развитие, осигуряващо равноправие и свобода“.
Що се отнася до проблемите на собствената й страна и Балканите, съпругата на г-н Милошевич е направо безпардонна: „Уверена съм, че балканските народи имат изход в някаква форма на общност, че те трябва да живеят в уния, асоциация, а даже и в обща държава. Единството на славянството виждам във всичко и преди всичко в бъдещето. Връзките на Балканите трябва най-напред да са икономически и чрез това Югославия ще се възстанови, когато свърши войната. И сега имаме икономически връзки, но те са нелегални, поради ембаргото. Програмата за икономическо възстановяване е един от отговорите, които липсват. Ако 90/91 г. нашите народи се бяха освободили от сепаратистките тенденции в републиките и сами решаваха съдбата на своите народи, не би се стигнало до намесата на ООН. Не одобрявам европейските принципи на обединение за Балканите. Националният конфликт, който е внесен в бившите многонационални формации, беше най-лесният начин да се промени системата в тях и те да се превърнат в протекторат на Европейската общност. Това беше форма на една специална война, която стигна и до класическа война… В идущия половин век науката ще търси отговор на тези въпроси. Остава да се надяваме, че мирът в Югославия няма да се забави толкова, че да направи невъзможна нашата програма за икономическо възстановяване.“
Ако искаме по-добре да си изясним смисъла на една такава среща-разговор, в която домакините любезно кимат, нека прочетем първия брой на новия вестник „Славянски вестник“ -1-11/94 г. – директор Лъчезар Еленков, редактор – Димитър Богов. Вместо програмна статия той започва с думите на Достоевски: „Русия няма въобще какво да взема от славяните – нито оттехните идеи, нито от литературите им, тъй като не са дорасли да ни учат. Напротив – може би ще се наложи през целия този век Русия да се бори с ограничеността и упоритостта на славяните заради европейските форми на политическо и социапно устройство, на които те жадно ще се нахвърлят.“ Излишно е да коментираме тези думи, защото ако добросъвестно прочетем нашата възрожденска публицистика, ще видим достойния отговор на панславизма, даден и от Раковски, и от Каравелов, и от Ботев…
Новите нюанси на модела за славянско единство като че ли отново ще разпънат българските панслависти, неусетно за самите тях, на кръст: старият руски византинизъм и новата амбиция на Стара Сърбия за Югославския – хегемон ще поставят българските комунисти в деликатната ситуация на нови братски пазарлъци. Дори един умен мъж като Петър Емил Митев, който пръв преди четири години „тръгна“ към Европа, едва ли може по достойнство да определи степента на провинциализъм в общославянската идея.
Ние и до днес продължаваме като сърдити деца да виним Европа, че тя произволно е очертала границите на всяка една балканска държава в самото ядро на нациите им и по този начин е пресякла великоманията им за пълна „хегемония“. Не можем днес да сочим Балканите като жертва на синдром, след като комунистите в тези държави все още се борят за своята интернационална власт, която няма нищо общо нито с държавите, нито с националните интереси. И не друг, а Хр. Ботев – техният любимец, на който не се посвениха да прикачат някакво „Символ- верую“, пише във в. „Дума“ (какво ужасно съвпадение) бр. 4,17.VII.1871 г.: „Идеята за югославска конфедерация е идея на западни панслависти, в противност на онази на руските, програмата на която се заключва в думите на великия поет: „Славянските ли реки ще се влеят в руското море или то ще пресъхне?“ Германското съединение със свойта деспотична Прусия и италианското единство със своя Пиемонт и под своя Викгор-Емануил са примери, които плашат нашия народ, защото нито е Русия за него Прусия, нито Сърбия – Пиемонт. Прусецът е немец, пиемонтецът – италианец, но нито бългъринът е сърбин, нито сърбинът – русец…“ А във в. „Независимост“ бр. 50, насмешливо добавя: „Затова не ще ли бъде по-добре – да се избере за цар на Дунавската конфедерация такова едно лице, на което в жилите да тече кръвта на всичките възточни народи?“
Комунисти от всички страни – сношавайте се!