Исторически статии

и МЕТОДИ НА ПРЕПОДАВАНЕ НА “ИСТОРИЯ И ЦИВИЛИЗАЦИЯ” чрез ИТ – 2005 г.

Искам да обвържа новите технологии с нуждата от нова методика на преподаване и цели, които си поставя образованието, защото именно целите обуславят начина, темпа и вида на всяка реформа.

В тази връзка ще дам само един пример за крещящата необ-ходимост от дискусия за методологията на преподаване при въвеждане на новите технологии в средното образование. През април 2004г. в Пловдив се проведе Национална конференция на тема : “Използването на информационните технологии в обучението по история и създаването на мултимедийни продукти с отворен код”.

Първият извод, който може да се направи от тази конференция е създаването на продукти, които по същество правят материала по раздвижен и безспорно по привлекателен, но без да създават нов начин на третиране на проблемите, използвайки възможностите на информационните технологии. Ако нещата опират само до смяна на носителя на информация, то значи говорим само за пренаписване на учебниците от хартия на диск.

Ако отговорим на тенденцията, че “Децата не четат, те гледат”, както имаше изказване при дискусиите, означава да се подчиним на “екшън”-вкусовете, за да привлечем вниманието на учениците и те съвсем да забравят да работят с текст и слово.

Аз мисля, че от нас се очаква да отговорим на въпроса – какъв е приносът на информационните технологии  към педагогическите цели?

Това означава отново да поставим въпроса какви са целите на образованието в съвременната епоха и особено в този преходен за България период. Защото използването на по-съвършена технология в пълния й капацитет, означава преди всичко по-съвършена педагогическа методика и мотивация за използването на огромната информация по начин, който е най-полезен за всеки един от нас. Доказано е , че не просто знанието, а системата от методи за използване и систематизиране на знанието е това, което прави съвременния човек способен да се адаптира към изменящия се с непознати досега темпове свят.

Именно този минимален бих казала фундамент от методи, от които зависят уменията и на първо място в педагогиката – мотивацията да търсиш и си служиш с информацията /или знаие за знаието/е според мен възловият въпрос, който трябва да се дискутира в българското образование.

Ще се спра на няколко тези, които да този момент не са опровергани от теорията  и въпреки, че са заложени във всички образователни нормативни документи, на практика има разминаване:

1. Интердисциплинарният метод – няма да се спирам подробно с примери, но при съставянето на програмите по отделни предмети, между тях в рамките на един клас и една година, няма прецизирана съдържателна връзка, чрез която да се изгради система от възгледи, понятия и взаимовръзки за света, основани на знания от минали години. Да не говорим за изоставената традиция за методическа работа на учителите по профили и липсата на съвременна педагогическа информация и обмен на такава, за да се изгради общ стил и последователност на работа, дори ако се смени /а това често става/ конкретния преподавател или училище.
2. Създаване на умения – стандартите за очакваните резултати са свързани с умения от академично-изследователско ниво, подходящи за висше, а не за масово средно образование. Ние не подготвяме учениците за лабораторно-изследователска научна работа, а за грамотни, с възможност за развитие, хора.
3. Достъпност – за високия стил и претовареността на задължителния минимум е говорено достатъчно, без да се постигне нищо в тази посока, още повече, че мнението на редовия преподавател е нищожно. Главното е, че липсата на достъпност /като лексика, структура, изисквания и обем/ е една от причините и за липсата на задълбочени знания и за отблъскване на интереса на учениците.
4. Професионална реализация – трябва да си отговорим на въпроса за какво е средното образование – дали, за да подготвим готови за производството кадри, за кандидатстване във ВУЗ, или за да имаме наистина съзнателни и образовани граждани, които са достатъчно грамотни, за да продължат своята вече по-тясна многовариантна професионална реализация?!
5. Целите – така всички въпроси водят до отговора на това какви цели си поставяме. Всичко останало са само средства за тяхното постигане.
6. Качеството – този критерий се използва непрекъснато, но преди понятието за качество трябва да поставим понятието за реализация – т.е. има качество, когато сме постигнали целите на образованието.

Точно по отношение на целите няма никакво единство нито между родители, нито между учители – бих казала като цяло в обществото съществува пълна разнопосочност между очакванията и амбициите във връзка с образованието, което от своя страна тотално се разминава с намеренията на самите ученици, а напоследък се правят анализи, показващи непригодността на образованието към нуждите на пазара на труда.

Задълбочаването на знанията в средното образование не може да се постигне с разширяване на фактологията и научно-понятийния апарат, а със систематизирането, утвърждаването и упражненията на знанията – точно затова, ако трябва да се спазят изискванията за цялостно преподаване на многобройния материал, просто не остава и един час физическо време за усвояването им. Създаването на профили и ЗИП се формализира до степен, в която учениците се пренатоварват, вместо да се улесняват в изучаването на материала, защото тези часове не се използват за умения и методика на усвояване на знанията от ЗП, а за разширяване на механичния обем от знания. Това е най-големия порок именно при хуманитарните дисциплини, които за разлика от математическите, по традиция не са приемани като приложни науки с разработени методи на упражнения на знанията, а са били доскоро изцяло на лекционен тип преподаване, в краен случай т.нар. доклади, още един опорочен начин  на преписването и често непрочитането им.

Нямам за цел да отговоря на поставените въпроси от гледна точка на цялостния образователен процес. Идеята ми е да аргументирам своята методика при подготвянето на уроците и задачите по история, използвайки новите технологии и възможностите чрез тях за една по-естествена и реална среда на информационно-историческа информация и ситуации, чрез които учителят и ученикът могат да конструират синтеза между минало и настояще, факти и интерпретация. Особено важно е да се подготвят теми, които обхващат съвременни проблеми, които от самото начало трябва да поставят пред ученика  смисъла от миналото при отговори на настоящи въпроси. Такива проблемни уроци биха фокусирали и актуализирали гледната точка, така че да мотивират младите хора да не възприемат историческите факти като самоцелно заучаване, а да подбират онези от тях, които са исторически, не защото са се случили, а защото са актуални.

В този смисъл учебникът, поради редицата ограничения, остава помощно средство за ориентиране, а не наизустяване на задължителния минимум от необходима информация. Най-опасното при учебниците по хуманитарните науки, в частност по история, е все по-голямото избягване на разказността при излагане на събитията, дефинирането им, което ги догматизира и шаблонизира. Така наречените “кандидат-студентски” бисери съвсем не са измислици на учениците, а тяхното използване в различен контекст и стил, именно защото се възприемат като определения от “последна инстанция “, ги окарикатурява .

Много се критикува така наречения  “фронтален”  урок в нашето училище като остарял метод – твърдя, че специално по дисциплини, които изграждат не само знания, а и отношение към действителността, само и единствено емоционалното живо, пряко слово може да предаде внушението за съучастие и съпреживяване към дадено събитие или произведение. За съжаление ние все по-категорично сме принудени да оценяваме по броя точно заучени факти, а не с есеистични форми на отразяване на отношение и лично мнение към дадени обществени акценти.

Спирам се на този момент, за да подчертая, че новите технологии не изместват, а допълват традиционни методи. В същото време, обобщавайки двадесетгодишния си педагогически опит, стигам до следните тези в методиката на преподаване на история чрез използване на информационните технологии, акцентирайки на “приложността” на историческото познание:

1. Историята като приложна наука – за разлика от природните науки, хуманитарните, вкл. правото и икономиката, в своята същност са исторически предопределени, а закономерностите им са временно-пространствено ограничени. Получава се парадокс – историята ползва данните и методите на всички науки, за да докаже, че почти всичко е исторически ограничено и обусловено. Не случайно споменавам правото и икономиката, защото това, което е в най-голям вакуум /вкл. при възрастното поколение/, са именно практическите правно-икономически знания, без които не може  да съществува съвременна грамотност, камо ли гражданско общество. “Прилагането” на историческото познание означава неговия контекст към съвременните проблеми на поколението.

2. Цивилизацията – ако подходим към целите на историята в средното образование именно като необходимост от цивилизационно образование, а не като научна хронология от събития, подборът на съдържанието и фактологическият минимум трябва да се проблематизират по нов начин. Училището не е научна, а образователна и то популярно образователна среда, особено ако трябва да остане достъпно и масово:

          А/ Не може степен на образование, каквото е основното и което е задължително, да свършва хронологически доникъде – Стара и Средновековна обща история.

          Това обаче е конституционен въпрос, чието изменение трябва да реши противоречието между степените във връзка с тяхната задължителност, пълнолетие, реализация,осигуряване/финансово, здравно, право на работа и т.н./ все въпроси от компетенциите на правителството, а не само на МОН.

Б/ Не е необходимо изучаването на историята /и то така подробно/ страна по страна на почти всички Велики и по-малко велики държави през всички епохи – от цивилизационна гледна точка трябва да се разглеждат епохите с възловите им акценти, събития и личности в посоки, които водят до съвременността и нейното осмисляне, нещо което механически и наведнъж се прави като опит в учебника за ХІІ клас.

В/ Специално искам да подчертая историческото разглеждане на значението и развитието на съвременните обществени понятия и придавания според епохата смисъл, за да се избегне както тяхното догматизиране, така и тяхното съвременно манипулиране чрез еднократни, константни определения.

Г/ Постоянен синтез на сбора от хуманитарните дисциплини, за да се подчертае историчността на човешкото развитие и традициите, които превръщат зоната от държави със общ фундамент в зона на определен тип цивилизация. В този аспект не е необходимо в училището да разграничаваме строго параметрите на преподаваните науки, а точно обратно – да сливаме границите между тях, ако искаме да възпитаваме възгледи и обществено съзнание.

Д/ Тъй като демократичната система е до голяма степен свободен пазар на мнения и цели, а средствата за масова информация, включително и Интернет, са и средство за обществена реклама и манипулация, от първостепенна важност е създаването на правна, политическа, икономическа и цивилизационна култура, чрез която да се създадат критерии за преценка на информацията, достъп  до информацията и не на последно място право на достоверна информация. В този смисъл учебниците по хуманитарните предмети и особено по история и литература са претоварени от готови, хиперболизирани и абсолютизирани предварителни оценки за факти и личности, без да предлагат реалната многовариантност на гледната точка, включително тяхното съвременно разнопосочно битуване в обществото.

 

3. Историята като система от казуси – обучението по история смислово трябва да започва не от миналото към настоящето, а обратно – от настоящето към миналото, което е и идеалната мотивационна среда за нуждата от историческо съзнание. Връщам се към изходната и основопалагаща за мен теза, че обучението по история трябва да я превърне в приложна наука. В центъра на вниманието трябва да бъде собственото “аз” на ученика, от чиято съвременна гледна точка той може да намери отговорите за себе си в човешкия опит – да се опознаеш, означава да се съпоставиш.Това е метод на извличане на онези обединяващи звена в човешкото развитие и по-специално в развитието на европейската цивилизация, към която принадлежим, чрез които в различни комбинации и акценти, с различни, дори нехронологични примери, да се търси от ученика собствената му принадлежност към обще-ството, да се почувства диалога между съвременност и минало, между младото поколение и човешкия опит. Именно в този тип обучение новите технологии предлагат възможности за нагледни, вариативни и многофункционални уроци.

Казуистиката като метод означава създаване на ситуация, в която ученикът е потенциален участник и трябва да вземе решение за своя избор и мнение в структурата на обществото. Използването на исторически преводими доводи означава преодоляване на социални стереотипи и емоционални нагласи, които битуват в съзнанието на всеки ученик, според семейната му и социална среда. Възпитанието в толерантност означава преди всичко осъзнаване на обществените предразсъдъци, техните причини, собствената принадлежност към дадена прослойка, чиито белези по един или друг начин определят част от поведението ни.

4. За историческата митология – стана доста модерно да се разрушават едни натрупвания за сметка на изграждането на други, преди обществото да е готово да отсее вътрешното си напрежение от дългия преход, част от който е не просто политически завой, а една наново закъсняла модернизация.

Не може с лека ръка да се привеждат за примери факти, които винаги ще си останат в сферата на хипотезите и обърнатите национални огледала. Крайно време е историците да работят с научна аргументация, а работата на образователната система е да покаже как фактите могат да се манипулират, митологизират, как от хипотезите се създават легенди, а от легендите – обществена символика, която за добро или за лошо в редица случаи става част от културата. Без този тип познание ученикът винаги ще остане по-близо до познатото и сигурно знание на “махленския” кръгозор, отколкото до приповдигнатите и абстрактни понятия за обществени ценности, особено ако те не намират потвърждение в обществената и семейна практика.

Едно все по-напористо и безпардонно поколение слага бариера пред преподаваното не толкова от естествения за тази възраст “мързел”, колкото от един неосъзнат, и затова необясним за тях самите, негативизъм – това е реално съществуващ в обществото ни проблем, който изисква нов подход на убеждение и възпитание на ценности, нямащ нищо общо с класическия авторитет на институциите, а училището също е институция. Само един пример – националният празник 3 март – един от най-нееднозначно възприеманите празници, който освен това би трябвало да се приеме като символ на държавата ни.

5.Мащабите на съвременния кръгозор – преувеличава се фактът, че днес, когато се увеличават източниците на информация и възможността за избор на източника, автоматично се разширява кръгозора на поколението. Точно обратното – именно възможността да избереш между многото източници дава възможност да избереш най-забавния, най-лесносмилаемия, най-близкия до тесния кръг на общуване източник. От друга страна става все по-сложно и несигурно за младите да се ориентират в общопризнат ценностен коректив, когато самото общество е раздирано от често пъти непримирими ценностни различия, изявяващи се на практика с много повече агресивност, отколкото толерантност. Както казва френският социолог Жан Бодрияр:-”Крайна форма на безразличието е толерантността към всякакво различие”. Новите технологии винаги ще си останат средство към целта – сами по себе си те могат да бъдат полезни само, ако се възпита метод на работа с тях и с информацията, която действително разширява кръгозора. Историята дава представа за мащабите на друго време-пространство, но преди това трябва да се изработи критерий за сравнение, чрез който не се увеличава чувството за малоценност или величие, а съзнанието за реални възможности.

6.Математическият подход – става дума за използването на казуални и логически конструкции, в центъра на които стои личността на ученика. Бих го сравнила с айнщайновата пространствено-времева координатна система, където наблюдаващият е също толкова относителен, колкото наблюдаваното – в центъра на тази система трябва да е ученикът – не човекът въобще, защото човек и човечество също са абстракции, които по същество са част от цивилизационното развитие.

От опит съм се убедила, че много по-лесно се възприемат абстрактността на числата, отколкото абстрактността на обществените понятия, които при това са изключително относителни. Тази относителност, която е същността на историзма, ученикът, не без вина на образователната система и изискванията й при оценка на знанията, разделя на точни факти и дати за зазубряне, дефиниции на понятия /които по този начин се абсолютизират/ и анализ, който е свързан със заучаване на готови учебникарски заключения, ненужни никому, най-малкото на самия ученик. Многократно съм представяла обществени процеси и структури чрез математически способи, което само по себе си вече се възприема като опростяване от логически вид и в този смисъл, невъзможен за зазубряне, а в същото време достатъчно прост и ясен за разбиране. Разиграването на въображението чрез въпроси от типа какво правя всеки ден “аз – Иван” и “Жозеф – другия”, другаде, е вече възможност за реален диалог с реален, макар и въображаем, връстник и неговия свят. От тук вече много по-лесно е да се намери съответното място по скалата на обществената стълбица, за да се отговаря на въпросите защо и как.

7. Историята като норма за стандарт на живот – не може да се отрече, че най-болезнения психологически климат за това поколение е съзнанието за желан, но недостижим стандарт на живот. Все повече това поражда изкривена представа за обществена несправедливост, на фона на която миналото е музейна реликва без особена стойност. ”Изчерпването на старите отговори е важен елемент от нашия край на века” – Ал. Квашневски. Нарастването на съзнанието за права и свободи създава все повече комплекси в младите хора, поради липса на знания как да ги употребят. Точно това тотално разминаване ги отблъсква от необходимостта да търсят познание по темата и все повече да се задълбочава един всеобщ бих казала агресивен тон за правото на “добър живот”. Така се получава “омагьосан кръг – човешките желания са неограничени, а категоризираш ли ги като “липси” започва проблема за “ресурсите”. Само че “нуждите” не са потребности, а са променена дефиниция на “желанията” – Иван Илич. Тъй като тази нагласа е всеобща, мисля че точно на историците-преподаватели се пада къртовската задача да преведат исторически възможното в обективен план през съзнанието за историческа несправедливост в българското общество. В този смисъл наистина историята и още повече историята на цивилизацията е тази, която изгражда критерий за това , което наричаме стандарт на живот и предпоставките към него. Това е най-належащият въпрос, на който, ако не отговорим в училище, означава да продължим сблъсъка между знанието като ценност само по себе си и необходимостта от знание за нуждите на обучаемите. Ето защо пак ще подчертая , че историята трябва да се деполитизира, обяснявайки съществуващите в обществото политизирани гледни точки, трябва да обяснява непримиримите в социалните прослойки гледни точки, трябва да бъде приложна наука не за изследване на артефактите, а за изграждане на цивилизационни критерии, най-актуалния от които е категорията “стандарт на живот”.

Затова “учебникарите “ трябва да си изяснят един основен проблем – може ли да съществува изобщо история и цивилизация, или ще подходим към историята на човечеството като развитие на цивилизацията.

8. За периодизацията на историята – класическото изучаване на историята по класическата й периодизация – стара, средновековна, нова, най-нова, българска история не е съвсем удачно в свързването на всеки клас със съответния хронологически период без ясна перспектива към съвременността – един път заради споменатата по-горе причина, че степените на образование не могат да включат целия цикъл на исторически кръговрат и втори път, че това натоварва учениците с излишна информация от изучаване не на епохите, а история на отделните държави /и то не малък брой/ във всеки един период. Не остава нито време, нито възможност за общ поглед на епохата и още по-малко цивилизацията, която обикновено се формализира с два три урока за културата в дадения период. Така всичко се разпокъсва и обезсмисля.

         

При цивилизационна структура материалът няма да бъде формиран както досега урок=държава, а процеси, свързани с епохата и нейните връзки със съвременната цивилизация, пречупени към най-важния съвременен принцип – личностните права, свободи и воля. Това ще разтовари материала откъм фактологичната му страна, историческото развитие няма да изглежда като конюктура на политическото и ще може да се задълбочи развитието на знанията по фундаментални проблеми.

9.Историята като манталитет и говорене – преподавателската работа, и то не тази във ВУЗ, а в масовата образователна система и то в такъв преходен период на разрушаване, оспорване и разместване на ценности, трябва да се съобразява не просто с научните методи и закономерности на преподаваната дисциплина, а и с нейното обществено използване.

Историята в България е специфична зона на личен монопол на всеки и нейното тълкуване е част от изграждането на общественото и историческо съзнание на децата. Ние не можем да не се съобразим с това, ако искаме да запазим авторитета си на личности, които обясняват явленията, а не ги превръщат в постулати за развиване на изпитни теми, пълни с “-изми” и патриотарски патос. Преподаването трябва да е в ежедневна връзка с общественото мнение и нагласи, с медийните теми и набързо изказани мнения, с ежедневното присъствие на “използването” на историята по различни поводи, в чествания, празници, паметници и т.н. Точно това е смисъла от изучаването на историята и привеждането на подходящите факти при аргументирането на тези и проявите на отношение към всекидневните събития. Ако липсва тази връзка, значи не говорим за история, а за архиви с неясна давност.

Част от българския манталитет е историята като говорене – бих хиперболизирала, че историята не се учи, българинът я знае от рождение. В артикулациите, в страховете и патоса, в надеждите и гнева, в епитетите и самочувствието са заложени постоянните наслагвания от устната традиция на исторически присъди и съдбовност. Историята като говорене е част от нагласата ни да търсим в научните изследвания само това, което потвърждава нашето мнение и да чуваме само това, с което сме съгласни. Това е един огромен проблем, с който историкът-преподавател трябва много умело да се бори всеки път, когато се правят сравнителни анализи, когато се прокарват връзки към съвременността и обратно, когато се анализират периоди с особена емоционално унаследена  наситеност.

10.Историята като мярка на стойностите – времето, т.е. историческото време е най-обективния критерий за мярката на стойностите. Няма друг начин на преценяване на преходното, конюнктурното, незрялото, освен чрез изграждането на историческо съзнание, в което времето има възможно най-обективен характер на отсяване и дистанция, чрез която да отсъдим не само съвременните процеси, а и самите себе си като част от философска система, свързана с историческите мащаби. Голяма част от психологическата нагласа, особено в моменти на обща криза, са вярна преценка на възможностите ни за волеви действия в определена перспектива, само ако има необходимата зрялост и познание за историческите процеси и ролята на човешкия фактор за тяхното насочване. Липсва осъвременен цялостен поглед върху основополагащи фактори като антропологията, демографията, миграциите, овладяването на човешкия фактор в съприкосновението му с природните дадености и техните промени, изчерпването на системи и региони и формирането на нови центрове на развитие, непряко свързани с държавните политики.

11. Историята като интердисциплинарна наука – същността на историческата наука включва в себе си развитието на всички науки и видове човешка дейност – в този смисъл трябва да се използват възможностите за постепенно синтезиране и обобщаване на човешкото познание и активната роля, която то има в историческите процеси. Дълго време ролята на идеите и знанията се определяха като вторични към “материалното” битие и затова и до днес в учебниците структурата на уроците определя такова разграничение между политическата история и 1% уроци за култура, начин на живот и наука. Ролята на църквата и религията също са откъснати от обществената и цивилизационна същност на развитието и се засягат само нейните политически аспекти.

          Стига се до парадокса учениците да приемат историята като политология, а науки като физика, химия , математика не като начин на мислене и светоглед, а като затворени в себе си системи. Дори философията или литературата като предмет в училище е по-скоро история на философията /литературата/, отколкото изграждане на методи на мислене.

Ако се направи изследване в това отношение и то между добри специалисти в областта на средното образование, сигурна съм, че ще се покаже резултат, свързан с проблема за тесния специалист, лишен от фундаментален поглед към знанието и човешкото общество.

Новите технологии не решават, дори задълбочават този проблем – свидетели сме на нарастващ брой малки “хакери”, които са пленени от новият виртуален свят заради самия него, а не като средство за разбиране на света около нас, а за разлика от другите обекти и игри, компютърният свят не се проектира обратно в реалността, а остава самодостатъчен,  затворен в себе си, не предлага герои, а ги консумира. Да си играеш анонимно със “света”, вместо да го пресъздаваш в игрова реалност вече е съмнително.

Компютърният урок не трябва да бъде учебник – за първи път възможностите на новите технологии позволяват съчетанието на всички методи на работа по отношение на прилагането на знанията, а не на тяхното прочитане и наизустяване – в това са заложени огромните възможности за комбинативното изложение на проблеми с примери от различен характер, свързващ знанията от различни учебни предмети при използването на ситуации, в които ученикът трябва да вземе решение за начина на своето евентуално участие в даден обществен казус.

Връщайки се към първоначалния абзац – историята като интердисциплинарна наука, нямам намерение да я издигам в култ спрямо останалите области на научно познание. Искам да подчертая много категорично, че средното образование затова е средно, за да изгради не тесни специалисти, а хора с обща грамотност, култура и възгледи, с умения и мотивация да се развиват от тук нататък в своята специализация.

12.ИТ като дисциплина – Зачестяват призивите : “Да задържим учениците в училище” Днес това наистина е един страшен проблем, в името на чието решаване се правят най-големите компромиси с качеството на работата.

В този смисъл информационните технологии имат още един, неподозиран досега ефект – фактът, че ученикът трябва да работи индивидуално с компютъра срещу себе си, само по себе си е дисциплиниращ момент. Той вече може да създаде свой ритъм на работа, длъжен е, дори без да иска, да се концентрира, принуден е сам да работи, чете, пише, отговаря и т.н., трябва да търси, за дареши дадена задача, а всичко това са умения за работа с информация, анализа  и пресяването й, задължава присъствието му в час, без което не би могъл да добие технологични умения.

13. ИТ като социален фактор – Наложи се вече фразата “В Интернет всички са равни”. Това съвсем не е пресилено, а по отношение на използването му в училище, компютърът решава и друг проблем – самостоятелно работа, осмисляне с индивидуален темп още в часа, равен достъп до информация и шанс за развитие.

ИТ имат и друго предимство – разработването на теми  и проблемни въпроси чрез богатите възможности на  Power Point, “доклади”, самостоятелни “уроци” или обратното, прехвърляне на вече готови разработки на носители за домашна употреба или чрез компютърните клубове. В недалечно бъдеще това означава един фонд във всяко училище на библиотека от материали върху дискове и оборудването й с компютър за самостоятелна работа в училище.

                   

14. Компютърният урок като произведение на изкуството – без да звучи пресилено, компютърният урок изисква определен тип режисура и естетика, които му придават действително ново качество на внушение и цялостност. Освен това той винаги може да бъде актуализиран, допълван, индивидуализиран, преструктуриран според необходимите за момента акценти, което за ученика и дори за учителя е едно огромно предизвикателство за творчество.

Като всяко произведение на изкуството, компютърният урок носи белезите на творческия процес и емоционалния диалог, при това позволяващ пряка намеса от страна на ученика според възможностите му и конкретната задача. Умението да се работи с програмите за презентация само по себе си е умение да  конструира и режисира многообразието на дадена теза или задача, изработването на стил на работа в най-различни аспекти – кратка и ясна мисъл, пресяване и синтез на информация, логическа структура на представянето й, онагледяването й с различни средства,  създаването на среда за естетическо и емоционално конструиране. Бих сравнила този тип възможности за работа, особено в края на горния курс, когато ученикът сам ще може да създава презентации, на един клип, в който пъзела от разнородни елементи трябва да пресъздадат авторския замисъл по най-лаконичен, красноречив и точен начин.

15. Какво е съвременна грамотност – когато говорим за целите, качеството и ефективността на съвременното образование означава да се изработи критерий за средната съвременна грамотност на българското общество в бъдеще.

Ще цитирам Марин Андреев:  “Общото образование не цели специализация, а има социалнограждански мирогледни функции. …Да се оценят индивидуалните и социални потребности във връзка с противоречието между класическия интелектуализъм и прагматичния антиинтелектуализъм . Максимум знания с минимум изразни средства, а това значи развиване на абстрактнологическото мислене.”

Същият автор дава следната мярка за ефективност на обучението – 90% от децата да имат показатели за усвоени знания. Но веднага се задава въпросът – какви са показателите за измерване на знанията и на какво равнище. Марин Андреев не случайно предупреждава, че по традиция “усвояването на материала се приравнява не към минимума, необходим за движение напред,  а към максимума.”

     Социолозите трябва да направят анализ на процентите съотнесени към настоящите изисквания на държавните стандарти за успеваемост и оценяване, на обем задължителен материал и неговата интерпретация при изпитване, за да се направи извода дали средното образование трябва да се пригоди към възможностите на учениците или учениците трябва да се нагаждат към стандартите на обучение и как биха се променили тези проценти в двата случаи. Разбира се въпросът ми е почти риторичен. По-важното е да си изясним дефиницията за съвременната средна грамотност, за да имаме основа за оценки и анализи  и то в нейния необходим минимум.

          Определянето на минимален обем знания при максимално развитие на умения – Отново ще цитирам Марин Андреев, който  поставя основите на обучението върху максимална достъпност, ориентирано към утрешния ден на учениците, системност  /логическа връзка, класификация и сравнения чрез прегрупиране на материала/ и повторение чрез разнообразие от методи и форми – в случая минимален обем не е приравнен към оценка Среден /3/, а изразява критерий за социално развитие.

       

Ще завърша с това, че съвременната среднообразователна   грамотност означава умение да развиваш знанията си, основа за използване на съвременните средства за комуникация и     професионална конкурентноспособност и мобилност и не на последно място гражданска активност, формирана чрез познанието на възможностите на общественото въздействие.

БАН Списание „Българска етнография“ , година ХІ,  1986 г.,  книга 2

МУЗЕИ, ИЗЛОЖБИ, КОЛЕКЦИИ

В нашата съвременност актуална потребност стана „изхвърлянето на музейността” от музея, постигането на пълно взаимодействие между музея и посе­тителя. Тъй като музейното творчество (с оглед на музейната експозиция) има гентетичен характер, необходимо е да се създаде музейно изложение не като поредица от вещи, а музейна среда, т.е. пространство, в което вещите да ожи­веят и най-важното — да бъдат основа за изразяване на идеята, на която самите те са носители и която авторите на експозицията искат да внушат на посетителите!.

Във връзка с използването в съвременните музеи на метода за „жизнените” комплекси уместно е да се борави със системно-структурния анализ при трак­товката на етнографските културни явления, съчетан с конкретноисторическия подход. Това дава възможност за своеобразно моделиране на етнографските явления и такъв модел е подходящ при създаването на етнографска експозиция, подчинена на определена идея. Структурният анализ позволява разкрива­не функциите на всеки елемент с оглед на цялостната система².

Следователно, за да се представи народната духовна култура в етнографската музейна експозиция, трябва да се намери нейното обединително звено, нейното ядро, онази част от нея, която да даде представа за същността й и в същото вре­ме да е възможно нагледното й представяне в една експозиция. Това е мирогледната система на народа.

Въпреки многоплановостта и многопластовостта на мирогледната система, а може би именно поради това, тя осъществява връзката между етнографските явления и по-специално между дяловете на народната култура³. Опредметената култура добива действителна етнографска стойност върху основата на мирогледната система. Проявата на духовната култура в крайна сметка е свързана с материализацията й, а това се оказва и пътят, по който тя може да намери своето място в една експозиция. В случая трябва да се прави разлика между опредметената духовна култура и предметите на материалната култура. На мирогледна основа именно материалните продукти на човешката дейност се осмислят и се превръщат в определени символи при определени ситуации. Пак на същата основа те стават част от обичайната система и добиват особена етни­ческа специфика, откъсвайки се от чисто утилитарните си функции. Мироглед­ната система е свързващо звено между отделните форми и прояви на съществу­ване на духовната култура, като в същото време е и част от нея. От трета стра­на, в народния мироглед регионалните различия са най-малки и в този смисъл мирогледът е ключ за намиране съотношението между националното и регионал­ното в етнографския музей⁴. Не на последно място, връщайки се назад във времето, за да се проследи генезисът на явленията, основен пътеводител е систе­мата от народни вярвания.

Основните идеи на патриархалното общество, чийто изразител е духовната народна култура, се проектират в създаването на материални ценности. Ето за­що основното средство, чрез което етнографската експозиция осъществява своите цели, е и си остава вещта като оригинален и автентичен доказателствен материал.

Вещта в етнографската експозиция е многофункционална — тя най-пълно осъществява връзката с посетителя, оказва най-голямо въздействие върху него. В същото време тя е и възелът, в който се преплитат връзките между дяловете на народната култура, и само начинът, по който ще бъде осъществено нейното експониране, дава преимущество на единия или на другия дял на културата. Така един пръстен може да бъде показан като краен продукт на занаятчийското про­изводство (техника, технология, равнище на производителния бит). Но същият пръстен може да бъде показан и в неговото магическо значение като участник в обредите, свързани с представата за кръга. По този начин вещите се превръщат в символи на обичайно-обредната систе­ма и с това се откъсват от утилитарните си функции, за да придобият особено смислово значение като проекция на мирогледната система. Така материалната култура се превръща в активно функциониращ елемент на духовната култура, в нейна външна изява.

На практика обаче в нашите музеи вещта най-често се показва като нещо са­мостойно, несвързано с никакви параметри. Например същият този пръстен е поставен в поредица пръстени с надпис в най-добрия случай за времето, мястото и евентуално за носителя му. По този начин той не принадлежи нито на материал­ната, нито на духовната култура — той става изолирана вещ.

Необходимо е словото в етнографската експозиция да се прилага много вни­мателно и дозирано. То не трябва да обяснява, а да допълва изложеното, да за­върши вложената мисъл. Много важно е надписите да бъдат поставени на под­ходящо място и да са с подходящи размери и шрифт, за да се изразходва мини­мум време за намирането и прочитането им⁵. Много често надписите се поставят така, че посетителят трябва да се навежда, да се справя със сложна номерация и ред на изложението. Особено важно е надписите под отделните предмети или комплекси да дават обяснение за това, което те символизират, или за функция­та, която изпълняват. В един комплекс трябва да се включат предмети от едно и също време и една и съща етнографска област, за да се спази хармонията в цяла­та сцена, а това като допълнителен резултат ще даде възможност всички данни за време, място и други подобни конкретни сведения да се дадат в уводните надписи в началото на експозицията и да се разгледат детайлно елементите в комплекса по отношение на семантичното им обяснение — най-важното за експо­зиция на духовната култура.

Освен като обяснителен материал словесните надписи могат да изпълняват и илюстративна функция чрез оригиналните литературни извори, които ще бъдат характеристика на епохата, чрез сведенията за бита и др. Тяхното представяне също трябва да е в лаконичен, но изразителен текст, свързан логически с изло­жените вещи.

Много важно е използването на фолклорния материал, който е част от духовната народна култура. Във фолклора са запазени древни вярвания, образи и мислене, които най-добре биха допълвали материалите на експозицията. Фолклорът е особено тясно свързан с обичайно-обредната система, тъй като съпро­вожда неизменно обредните действия. Трудностите, възникващи при използва­нето му в етнографската експозиция, идват от това, че е свързан със словото.

Един от начините за представяне на фолклорните творби е тяхното звуково изпълнение⁶, но възприемането им е свързано с отделянето на много време, което за съвременния посетител, особено в качеството му на турист, е трудно осьществимо. Още по-трудно е словесно-графичното им изобразяване. Затова „рябва да се подходи, както се подхожда към словесността в една експозиция въобще — лаконично, изразително, чрез най-необходимото като логичен завър­шек на нагледното изображение. Възможно е в същото време да има кабини сьс слушалки, в които да се възприема фолклорната творба, но тогава тя ще бъде откъсната от общата експозиция и няма да има пълно въздействие.

Особено значение при представянето на духовната народна култура в етно­графската експозиция има използването на символния език. Цялата обредност е символ на социалното битие, символ е и езикът, чрез който хората осъщест­вяват своите контакти в обреда помежду си и с природата. Чрез символизация­та се реализира материалната проекция на мирогледната система. Цялото народно изкуство, от друга страна, символизира мисленето на човека, като успоредно: с това постепенно се развива естетическият усет. Всъщност самата култура е осмисляне на битието от човека според степента на неговото развитие и това се изразява в определена система от символи, като разкриването на вложеното в тях съдържание е един от ключовете към опознаване на дадена културна система.

Тук още веднъж се подчертава верността на тезата за единството на миро­гледната система с оглед на това, че тя е свързана със степента на развитието на индивида и с неговото мислене, докато проявите на това мислене в една или дру­га степен и в една или друга сфера на практиката добиват своята самобитност и етнографска или етническа специфика.

Използването на символния език на предметите и народното изкуство, как­то и запознаването на посетителя с тяхната семантика, трябва да бъде една от сновните задачи на етнографската експозиция на духовната народна култура. Това означава използване на проявите на духовната култура в тях и вникване в специфичния им израз. За целта е необходимо акцентуване върху онези изобре­тения от народното изкуство, които имат особено значение (дори тяхното графично представяне над народната творба с кратки пояснения и свързването им с предмети от бита, които в обредната практика имат същото смислово значе­ние) . Например широко разпространеният образ на дървото на живота по шеви­ци, килими, по дъната на керамични съдове и др. може графично да се предста­ви над изброените предмети и накратко да се обясни, като цялата композиция се завърши със сватбеното знаме, сурвачката, кумовото дръвче и други предмети със същата семантика. В друг тематичен комплекс тези предмети могат да бъдат представени в нова функционална връзка — с оглед на тяхното място в обредното действие — сурвачката във Василов ден, сватбеното знаме — в сватбата и т.н. По този начин ще се види един познат вече предмет с познато смислово съдържание в различни обредни роли. Разбира се, тук може да има голямо разнообразие на средствата — снимки, диаграми, макетни изображения и др., но основното е да се възприеме от посетителя специфичната знакова система на цуховната култура с оглед на нейната структура и мирогледна наситеност⁷.

Етнографската експозиция ще придобие особено значение, ако в подкрепа на нейните класически материали се използва археологически материал. Чрез него могат да се докажат дълбоката древност на голяма част от вярванията, техните корени и етническите напластявания в народната култура.

Във връзка с всичко казано дотук е много важно подходящото архитектур­но оформление. Често за етнографски музей се използват сградите на възрож­денски къщи, в които е удобно и целесъобразно естественото представяне на оформлението на едновремешната къща⁸. Но това е свързано с доста ограниче­ния, тъй като обикновено се представя един-единствен тип къща, което предава начина на живот само на една социална група, и то в ограничено по обхват вре­ме. Не е подходящо и използването на сгради с вътрешно разкошно оформле­ние (каквито са бившите дворци), въпреки че те предоставят достатъчно обширно пространство и зали.

Необходимо и най-целесъобразно е изграждането на специална сграда за му­зей, която трябва да бъде съобразена с вида на музея, с неговите специфика⁹, изисквания и нараснали нужди. Всичко останало е само приспособяване към нуждите на етнографския музей, което се оказва невинаги удачно.

Струва ми се, че най-подходящата архитектурна форма на експозиционните помещения за представяне на духовната народна култура е кръглата. Още по- добре ще е, ако тя представлява спирала от кръгове във височина, т.е. ако е на етажи. От една страна, кръгът е един от най-разпространените и древни символи, свързани с култа към слънцето. От друга страна, тази кръгова спираловидност ще даде временно-пространственото оформление на представите за затворената цикличност на битието, за кръговрата на нещата и ще позволи подреждането им именно в този смисъл и последователност. Така ще се създаде и най-подходяща­та среда за представяне на основния модел на света, залегнал в мирогледната система: с долен, среден и горен свят, със съкрален център, в който се намира световното дърво. Възможно е чрез фрески и диаграми да се изобрази по стени­те околната природна среда, за да се противостави на затворената система на социума с всичките му представи за гранични места.

Тук трябва да се наблегне върху нуждата от основна идея, която ще бъде представена в определен момент в експозицията, тъй като е невъзможно да се предаде цялата система на духовната култура. Затова една такава експозиция задължително трябва да е свързана с принципа на временните изложби¹⁰. Целе­съобразно е съществуването на отделни зали, в които на принципа на читалните посетителят ще може да черпи допълнителна информация за видяното, да си по­служи с подходяща литература по интересуващите го въпроси. Може да се офор­ми и кинозала за прожектиране на филми, свързани с представянето на различни обреди и празници.

За да конкретизираме всичко казано относно принципите и начините за из­ложение на духовната народна култура в етнографската музейна експозиция, ще вземем за пример представянето на такъв драматичен народен обичай, ка­къвто са кукерските игри. Първата задача, която трябва да се реши при тяхното представяне, е изграждането на обединяваща ги концепция въз основа на изясня­ване на техния произход и същност.

Проблемът за българските кукери е един от най-спорните — сложността му – свързана както с изясняването на техния произход, така и с голямото им локално разнообразие, което довежда и до разграничаването им в две основни групи — кукери и сурвакари. Това деление е на базата не толкова на тяхното генетично и същностно ядро, колкото на календарната и териториалната им особеност. Най-разпространена е тезата за тракийския произход на празниците във нтъзка с честването на Дионисиите и за принципното единство между сурвакарските и кукерските обичаи. Една идея, която не отговаря на различните вариации на горната теза, е тази на Петър А. Петров¹¹. Той противопоставя сурвакарските и кукерските игри и смята, че първите са свързани с животновъдството, а вторите — със земеделието. Сурвакарските игри според него се разви­ват на общославянска основа и ядрото им е жертвоприношението на животно въз връзка с откриването на ловната година. За кукерите смята, че са получили като наследство от славяните следния реквизит: гугли с брада от грива на петел, гугли с конска опашка, обичая „старец и баба” и др. За древнотракийски елементи П. А. Петров смята танца с падане на играчи като убити, сеенето и орането с рало и народното веселие по случай откриването на земеделската нова година.

Като единни празници в чест на Дионис кукерите и сурвакарите се раз­глеждат в трудовете на Г. Кацаров и М. Арнаудов. За предимството на тракийското наследство се обявяват Д. Маринов, Т. Златковска, Ив. Венедиков. На базата на тракийското и главно на „дионисиевското” начало Ив.Венедиков¹² обединява в един цикъл не само сурвакарите и кукерите, но и цялата система от зимно-пролетните празници, разглежда травестията като проникнала в Бъл­гария от Византия. Още по-далеч отива Г. Краев¹³, който също се стреми да да намери ядрото, обединяващо зимните мъжки празници. Той поставя в центъра на проблема въпроса за травестията и прониква още в първобитното мисле­не и мита. Без да изключва тракийския елемент, Краев смята, че в кукерската :бредност се крият преддионисиеви обреди, в чийто център е жената, въпреки наличието само на мъжки обредни лица. Това е и ключът към разбирането на дълбокия смисъл на травестията.

Налага се изводът, че за да представим обичая кукери в етнографската експозиция, не можем да се ограничим с най-тясното разбиране на тази задача, т.е. амо с представянето на пролетните мъжки маскарадни игри в Източна и Южна Тракия, не можем да ги откъснем от цикъла на зимните мъжки игри, които са гражение и практика на една и съща идея — за социализиране на мъжа (това, че в тях се откриват следи от култа към Дионис не променя съдържанието на основната идея).

В този смисъл могат да се проследят две основни нишки, които трябва да из­пъкнат. От една страна, социализирането на мъжа, което се изразява в премина­ването му от групата на ергените към групата на готовите за брак мъже. Тъй като сватбата е най-социализиращият момент в народната обредност, възмож­ността да се достигне до нея изисква продължителна подготовка. Това е и същ­ността на обредната травестия и дори на обредното заораване при кукерските обичаи. Основните символи в този смисъл са кукерицата, имитирането на полов акт с нея, както и заораването като сватба с майката земя. Тук се съдържа и неизменната идея за плодородие, конкретизирана в оплождането на земята.

От друга страна, втората ръководна нишка ще бъдат елементите на Дионисиевата празничност — мотивите за раждането и смъртта на Дионис (кошни­цата с детето, носена от бабата, и смъртта и възкръсването на царя); преоблича­нето в животински дрехи и маски (както се вижда от сведение наУлриан, „те­зи, които правят шествия в чест на Дионис, имат обичай да се преобличат с цел да приличат на спътниците му, едни като сатири, други като вакханки, трети ка­то силени”); окачването на звънци, носенето на дървени фалоси, мехове и др.

Тук не става дума за противопоставяне на едната нишка на другата. Въпро­сите за съчетаване и преплитане на идеята за социализация на мъжа в кукерските обреди като част от зимните мъжки празници са древна идея, осъществена чрез обредната травестия и мимовете, представящи легенди за Дионис.

Тези ръководни нишки в предварителната концепция на представянето на кукерските игри в етнографската експозиция предопределят и съответната ком­позиция на изобразяване. Централно място ще заемат основните сцени на кукерския обред, в които ще е заложена идеята за социализацията на мъжа и идеята за плодородието, свързана с настъпващата пролет. От друга страна, тези сцени ще бъдат подкрепени с археологически или писмен изворов материал, доказващ тракийската основа на Дионисовите мимове.

Като игри кукерските обичаи се състоят от два основни момента. Единият е обхождане на селото, при което кукерите пожелават благополучие и плодородие и вземат дарове от стопаните на къщите. Вторият момент е обредното заораване и засяване. Има и разновидности, но ще се спрем на примерното представяне на една от тези разновидности.

Явно е, че в тези наситени с бурни действия игри няма възможност за цялост- ното им и последователно проследяване, за предаване на движението и самата игрова форма. Затова ще изберем най-изразителните моменти от целия цикъл, най-добре и най-нагледно изразяващи идеите, които целим да внушим на посети­теля. Тези сцени в същото време ще бъдат и носители на автентичния етнограф­ски предметен материал. Около тях може да се разположи пестеливо остана­лият разнообразен по характер автентичен или неавтентичен спомагателен ма­териал.

В първия момент — обхождане на селото — съществуват много и най-разно­образни символични и обредно-магически действия, които могат да се обобщят в две основни сцени. Те ще съдържат няколко основни идеи. Първо, чрез тях ще се представят участниците, основните обредни лица — главен кукер, старец и баба, булка и младоженец, цар и пазачи. Второ — това е едновременно представя­не и на основния етнографски материал — носии, маски, атрибути и т.н. Третата идея е едновременно с участниците и облеклото да бъдат показани най-характер­ните обредни действия, т.е. всеки от участниците да извършва някакво действие, а не да е в статично положение на манекен, облечен в носия.

Сцена номер едно би трябвало да бъде кукер, който приема даровете от се­ляните, който благославя за добра реколта или защитава бабата при опит за краденето и от селяните; няколко кукери в характерни танцови пози; кукери, които се закачат с девойките и др. Във втората сцена като централен образ би трябвало да се покаже кукерската баба в най-типичните й действия: раждане на дете; символичен полов акт с кукерския дядо; бременна кукерска баба и т.н. Разнообразието и броят на всички тези моменти ще зависят както от наличието на съответен етнографски материал, така и от други конкретни условия — от големината на помещението, предпочитания в акцента и др.

Вторият момент — обредното заораване и засяване — също може да се обоб­щи в три основни сцени. Първата е вдигането на царя на колесар. Втората — самото заораване с впрегнати в ралото цар и двама кукери. Третата — оплакването на убития цар от кукерската баба или моментът на възкръсването му. И в първия, и във втория момент освен обредните лица се налага представя­нето на присъстващите на обреда селяни. Това е допълнителна възможност за показване богатството на местната носия.

Основен композиционен център в музейното пространство ще бъдат изброе­ните пет основни сцени, показани в своята обредна хронология.

Освен с етнографски материал обаче ние разполагаме и с автентичен писмен изворов материал. Към него спадат анонимното житие на християнския мъче­ник Дазий, произведенията на Презвитер Козма, решенията на Турланския съ­бор и др. Откъси от тях в съчетание с обяснителните надписи под сцените успеш­но ще разкрият дълбоката древност и същност на кукерските обреди. Тези све­дения могат да се допълнят и от друг автентичен материал, който да говори за съвременното състояние и осмисляне на тези празници, като снимки, откъси от събрания в наше време материал и т.н. Принципите за употребата на словото бяха вече изяснени.

Чрез снимки на археологически материал (или ако има възможност и чрез автентичен материал за изображенията на Дионис) ще се хвърли допълнителна светлина при сравнение на кукерските игри и Дионисиевите шествия. В същото време действия и сцени, които не са между изброените пет, могат да бъдат пред­ставени чрез снимки и диаграми.

Много важно за кукерските обичаи е още при уводния първоначален над­пис да бъде поставена карта, на която да личи районирането и богатото разно­образие на тези обреди в нашата страна. Уместно е също да се посочат данни за селището или района, в който са събирани теренните материали.

За техническите изпълнения могат да се намерят много решения, но като основа остават критикуваните манекени. За тях обаче важи правилото, че те не постигат желания ефект сами по себе си, а само в ролята на облечени в носии кукли, подредени в праволинейно, безжизнено пространство. Остава в сила пра­вилото не толкова чрез какво, а как ще се разкрие определената идея.

В заключение може да се изтъкне, че представянето на духовната народна култура в музейната етнографска експозиция означава постигане на единство между материалната и духовната сфера на културата, тяхното изложение от гледна точка на мирогледните представи на населението — носител на тази кул­тура.

Основното, което трябва да бъде постигнато при такава експозиция, е изпък­ването на преден план на една централна идея, изградена върху научно доказана теоретична концепция, която да бъде утвърдена и илюстрирана чрез изложението на автентичен етнографски материал. Тази основна идея ще съдържа параметрите на народната мирогледна система и в същото време ще отразява етнокултурните напластявания в народната духовна култура.

Поставянето на мирогледната система като основна структурообразуваща ос на духовната култура в етнографската експозиция позволява максимално обобщение.То трябва да бъде конкретизирано според вида музей и неговите възможности и което е по-важно, според етнографската група и конкретната област, която ще бъде отразена в експозицията.

Представянето на духовната народна култура в етнографската музейна екс­позиция означава представяне и на материалната култура, в която духовната култура се реализира и чрез която тя добива своята плът. Ето защо може да се каже дори, че ние говорим не толкова за начините и необходимостта от изло­жение на духовната култура, колкото за нов подход при създаването на една ет­нографска експозиция. Само при такова разбиране на нещата ще бъдат над­хвърлени границите на музея — хранилище за паметници на културата, и ще се навлезе в музейна експозиция, разкриваща дълбочината на културно-истори­ческите явления и процеси.

¹ Розенблюм — Р а з г о н. Проблеми на музейната експозиция. — МПК, 1979, № 2.

²Колева, Т. О некоторьгх вопросах развития обьчаев.—СЗ, 1969, № 1.

³ Георгиева, И. Традиционен народен мироглед на българите. — БЕ, 1976, № 19.

⁴ Генчев, Ст. Проблемата за общоетничното и регионалното в българската духовна на­родна култура. — ИБИД, 3, 1977,

⁵ Михайловская, А.  Организация и техника музейной зкспозиции. М., 1951.

⁶ Вандер Хек.Г.И. Слушайте написаното слово. — МПК, 1972, № 4.

⁷Ангелова, Р. Обичайни и обредни реквизити и тяхното представяне в експозици­ята. — МПК, 1972, № 2.

⁸ Пенева, Л. Принципи на събирателската и експозиционна работа в битовите къщи. — ИБИД, 29, 1974.

⁹ У.Станчева, М. Експозиция и историческа специфика. — МПК, 1980, № 1.

¹⁰ Черкезова, М. Основни принципи на съвременната етнографска експозиция. — ИБИД, 1974, № 29.

¹¹ Петров, П. А. Кукери — български обичай от античен произход — В: Етногенезис и културно наследство на българския народ. С., 1971.

¹² Венедиков, Ив. Медното гумно на прабългарите. С., 1983.

¹³ Краев, Г. Обреди и обреден фолклор. С., 1981.