Духовната народна култура в музейната етнографска експозиция

БАН Списание „Българска етнография“ , година ХІ,  1986 г.,  книга 2

МУЗЕИ, ИЗЛОЖБИ, КОЛЕКЦИИ

В нашата съвременност актуална потребност стана „изхвърлянето на музейността” от музея, постигането на пълно взаимодействие между музея и посе­тителя. Тъй като музейното творчество (с оглед на музейната експозиция) има гентетичен характер, необходимо е да се създаде музейно изложение не като поредица от вещи, а музейна среда, т.е. пространство, в което вещите да ожи­веят и най-важното — да бъдат основа за изразяване на идеята, на която самите те са носители и която авторите на експозицията искат да внушат на посетителите!.

Във връзка с използването в съвременните музеи на метода за „жизнените” комплекси уместно е да се борави със системно-структурния анализ при трак­товката на етнографските културни явления, съчетан с конкретноисторическия подход. Това дава възможност за своеобразно моделиране на етнографските явления и такъв модел е подходящ при създаването на етнографска експозиция, подчинена на определена идея. Структурният анализ позволява разкрива­не функциите на всеки елемент с оглед на цялостната система².

Следователно, за да се представи народната духовна култура в етнографската музейна експозиция, трябва да се намери нейното обединително звено, нейното ядро, онази част от нея, която да даде представа за същността й и в същото вре­ме да е възможно нагледното й представяне в една експозиция. Това е мирогледната система на народа.

Въпреки многоплановостта и многопластовостта на мирогледната система, а може би именно поради това, тя осъществява връзката между етнографските явления и по-специално между дяловете на народната култура³. Опредметената култура добива действителна етнографска стойност върху основата на мирогледната система. Проявата на духовната култура в крайна сметка е свързана с материализацията й, а това се оказва и пътят, по който тя може да намери своето място в една експозиция. В случая трябва да се прави разлика между опредметената духовна култура и предметите на материалната култура. На мирогледна основа именно материалните продукти на човешката дейност се осмислят и се превръщат в определени символи при определени ситуации. Пак на същата основа те стават част от обичайната система и добиват особена етни­ческа специфика, откъсвайки се от чисто утилитарните си функции. Мироглед­ната система е свързващо звено между отделните форми и прояви на съществу­ване на духовната култура, като в същото време е и част от нея. От трета стра­на, в народния мироглед регионалните различия са най-малки и в този смисъл мирогледът е ключ за намиране съотношението между националното и регионал­ното в етнографския музей⁴. Не на последно място, връщайки се назад във времето, за да се проследи генезисът на явленията, основен пътеводител е систе­мата от народни вярвания.

Основните идеи на патриархалното общество, чийто изразител е духовната народна култура, се проектират в създаването на материални ценности. Ето за­що основното средство, чрез което етнографската експозиция осъществява своите цели, е и си остава вещта като оригинален и автентичен доказателствен материал.

Вещта в етнографската експозиция е многофункционална — тя най-пълно осъществява връзката с посетителя, оказва най-голямо въздействие върху него. В същото време тя е и възелът, в който се преплитат връзките между дяловете на народната култура, и само начинът, по който ще бъде осъществено нейното експониране, дава преимущество на единия или на другия дял на културата. Така един пръстен може да бъде показан като краен продукт на занаятчийското про­изводство (техника, технология, равнище на производителния бит). Но същият пръстен може да бъде показан и в неговото магическо значение като участник в обредите, свързани с представата за кръга. По този начин вещите се превръщат в символи на обичайно-обредната систе­ма и с това се откъсват от утилитарните си функции, за да придобият особено смислово значение като проекция на мирогледната система. Така материалната култура се превръща в активно функциониращ елемент на духовната култура, в нейна външна изява.

На практика обаче в нашите музеи вещта най-често се показва като нещо са­мостойно, несвързано с никакви параметри. Например същият този пръстен е поставен в поредица пръстени с надпис в най-добрия случай за времето, мястото и евентуално за носителя му. По този начин той не принадлежи нито на материал­ната, нито на духовната култура — той става изолирана вещ.

Необходимо е словото в етнографската експозиция да се прилага много вни­мателно и дозирано. То не трябва да обяснява, а да допълва изложеното, да за­върши вложената мисъл. Много важно е надписите да бъдат поставени на под­ходящо място и да са с подходящи размери и шрифт, за да се изразходва мини­мум време за намирането и прочитането им⁵. Много често надписите се поставят така, че посетителят трябва да се навежда, да се справя със сложна номерация и ред на изложението. Особено важно е надписите под отделните предмети или комплекси да дават обяснение за това, което те символизират, или за функция­та, която изпълняват. В един комплекс трябва да се включат предмети от едно и също време и една и съща етнографска област, за да се спази хармонията в цяла­та сцена, а това като допълнителен резултат ще даде възможност всички данни за време, място и други подобни конкретни сведения да се дадат в уводните надписи в началото на експозицията и да се разгледат детайлно елементите в комплекса по отношение на семантичното им обяснение — най-важното за експо­зиция на духовната култура.

Освен като обяснителен материал словесните надписи могат да изпълняват и илюстративна функция чрез оригиналните литературни извори, които ще бъдат характеристика на епохата, чрез сведенията за бита и др. Тяхното представяне също трябва да е в лаконичен, но изразителен текст, свързан логически с изло­жените вещи.

Много важно е използването на фолклорния материал, който е част от духовната народна култура. Във фолклора са запазени древни вярвания, образи и мислене, които най-добре биха допълвали материалите на експозицията. Фолклорът е особено тясно свързан с обичайно-обредната система, тъй като съпро­вожда неизменно обредните действия. Трудностите, възникващи при използва­нето му в етнографската експозиция, идват от това, че е свързан със словото.

Един от начините за представяне на фолклорните творби е тяхното звуково изпълнение⁶, но възприемането им е свързано с отделянето на много време, което за съвременния посетител, особено в качеството му на турист, е трудно осьществимо. Още по-трудно е словесно-графичното им изобразяване. Затова „рябва да се подходи, както се подхожда към словесността в една експозиция въобще — лаконично, изразително, чрез най-необходимото като логичен завър­шек на нагледното изображение. Възможно е в същото време да има кабини сьс слушалки, в които да се възприема фолклорната творба, но тогава тя ще бъде откъсната от общата експозиция и няма да има пълно въздействие.

Особено значение при представянето на духовната народна култура в етно­графската експозиция има използването на символния език. Цялата обредност е символ на социалното битие, символ е и езикът, чрез който хората осъщест­вяват своите контакти в обреда помежду си и с природата. Чрез символизация­та се реализира материалната проекция на мирогледната система. Цялото народно изкуство, от друга страна, символизира мисленето на човека, като успоредно: с това постепенно се развива естетическият усет. Всъщност самата култура е осмисляне на битието от човека според степента на неговото развитие и това се изразява в определена система от символи, като разкриването на вложеното в тях съдържание е един от ключовете към опознаване на дадена културна система.

Тук още веднъж се подчертава верността на тезата за единството на миро­гледната система с оглед на това, че тя е свързана със степента на развитието на индивида и с неговото мислене, докато проявите на това мислене в една или дру­га степен и в една или друга сфера на практиката добиват своята самобитност и етнографска или етническа специфика.

Използването на символния език на предметите и народното изкуство, как­то и запознаването на посетителя с тяхната семантика, трябва да бъде една от сновните задачи на етнографската експозиция на духовната народна култура. Това означава използване на проявите на духовната култура в тях и вникване в специфичния им израз. За целта е необходимо акцентуване върху онези изобре­тения от народното изкуство, които имат особено значение (дори тяхното графично представяне над народната творба с кратки пояснения и свързването им с предмети от бита, които в обредната практика имат същото смислово значе­ние) . Например широко разпространеният образ на дървото на живота по шеви­ци, килими, по дъната на керамични съдове и др. може графично да се предста­ви над изброените предмети и накратко да се обясни, като цялата композиция се завърши със сватбеното знаме, сурвачката, кумовото дръвче и други предмети със същата семантика. В друг тематичен комплекс тези предмети могат да бъдат представени в нова функционална връзка — с оглед на тяхното място в обредното действие — сурвачката във Василов ден, сватбеното знаме — в сватбата и т.н. По този начин ще се види един познат вече предмет с познато смислово съдържание в различни обредни роли. Разбира се, тук може да има голямо разнообразие на средствата — снимки, диаграми, макетни изображения и др., но основното е да се възприеме от посетителя специфичната знакова система на цуховната култура с оглед на нейната структура и мирогледна наситеност⁷.

Етнографската експозиция ще придобие особено значение, ако в подкрепа на нейните класически материали се използва археологически материал. Чрез него могат да се докажат дълбоката древност на голяма част от вярванията, техните корени и етническите напластявания в народната култура.

Във връзка с всичко казано дотук е много важно подходящото архитектур­но оформление. Често за етнографски музей се използват сградите на възрож­денски къщи, в които е удобно и целесъобразно естественото представяне на оформлението на едновремешната къща⁸. Но това е свързано с доста ограниче­ния, тъй като обикновено се представя един-единствен тип къща, което предава начина на живот само на една социална група, и то в ограничено по обхват вре­ме. Не е подходящо и използването на сгради с вътрешно разкошно оформле­ние (каквито са бившите дворци), въпреки че те предоставят достатъчно обширно пространство и зали.

Необходимо и най-целесъобразно е изграждането на специална сграда за му­зей, която трябва да бъде съобразена с вида на музея, с неговите специфика⁹, изисквания и нараснали нужди. Всичко останало е само приспособяване към нуждите на етнографския музей, което се оказва невинаги удачно.

Струва ми се, че най-подходящата архитектурна форма на експозиционните помещения за представяне на духовната народна култура е кръглата. Още по- добре ще е, ако тя представлява спирала от кръгове във височина, т.е. ако е на етажи. От една страна, кръгът е един от най-разпространените и древни символи, свързани с култа към слънцето. От друга страна, тази кръгова спираловидност ще даде временно-пространственото оформление на представите за затворената цикличност на битието, за кръговрата на нещата и ще позволи подреждането им именно в този смисъл и последователност. Така ще се създаде и най-подходяща­та среда за представяне на основния модел на света, залегнал в мирогледната система: с долен, среден и горен свят, със съкрален център, в който се намира световното дърво. Възможно е чрез фрески и диаграми да се изобрази по стени­те околната природна среда, за да се противостави на затворената система на социума с всичките му представи за гранични места.

Тук трябва да се наблегне върху нуждата от основна идея, която ще бъде представена в определен момент в експозицията, тъй като е невъзможно да се предаде цялата система на духовната култура. Затова една такава експозиция задължително трябва да е свързана с принципа на временните изложби¹⁰. Целе­съобразно е съществуването на отделни зали, в които на принципа на читалните посетителят ще може да черпи допълнителна информация за видяното, да си по­служи с подходяща литература по интересуващите го въпроси. Може да се офор­ми и кинозала за прожектиране на филми, свързани с представянето на различни обреди и празници.

За да конкретизираме всичко казано относно принципите и начините за из­ложение на духовната народна култура в етнографската музейна експозиция, ще вземем за пример представянето на такъв драматичен народен обичай, ка­къвто са кукерските игри. Първата задача, която трябва да се реши при тяхното представяне, е изграждането на обединяваща ги концепция въз основа на изясня­ване на техния произход и същност.

Проблемът за българските кукери е един от най-спорните — сложността му – свързана както с изясняването на техния произход, така и с голямото им локално разнообразие, което довежда и до разграничаването им в две основни групи — кукери и сурвакари. Това деление е на базата не толкова на тяхното генетично и същностно ядро, колкото на календарната и териториалната им особеност. Най-разпространена е тезата за тракийския произход на празниците във нтъзка с честването на Дионисиите и за принципното единство между сурвакарските и кукерските обичаи. Една идея, която не отговаря на различните вариации на горната теза, е тази на Петър А. Петров¹¹. Той противопоставя сурвакарските и кукерските игри и смята, че първите са свързани с животновъдството, а вторите — със земеделието. Сурвакарските игри според него се разви­ват на общославянска основа и ядрото им е жертвоприношението на животно въз връзка с откриването на ловната година. За кукерите смята, че са получили като наследство от славяните следния реквизит: гугли с брада от грива на петел, гугли с конска опашка, обичая „старец и баба” и др. За древнотракийски елементи П. А. Петров смята танца с падане на играчи като убити, сеенето и орането с рало и народното веселие по случай откриването на земеделската нова година.

Като единни празници в чест на Дионис кукерите и сурвакарите се раз­глеждат в трудовете на Г. Кацаров и М. Арнаудов. За предимството на тракийското наследство се обявяват Д. Маринов, Т. Златковска, Ив. Венедиков. На базата на тракийското и главно на „дионисиевското” начало Ив.Венедиков¹² обединява в един цикъл не само сурвакарите и кукерите, но и цялата система от зимно-пролетните празници, разглежда травестията като проникнала в Бъл­гария от Византия. Още по-далеч отива Г. Краев¹³, който също се стреми да да намери ядрото, обединяващо зимните мъжки празници. Той поставя в центъра на проблема въпроса за травестията и прониква още в първобитното мисле­не и мита. Без да изключва тракийския елемент, Краев смята, че в кукерската :бредност се крият преддионисиеви обреди, в чийто център е жената, въпреки наличието само на мъжки обредни лица. Това е и ключът към разбирането на дълбокия смисъл на травестията.

Налага се изводът, че за да представим обичая кукери в етнографската експозиция, не можем да се ограничим с най-тясното разбиране на тази задача, т.е. амо с представянето на пролетните мъжки маскарадни игри в Източна и Южна Тракия, не можем да ги откъснем от цикъла на зимните мъжки игри, които са гражение и практика на една и съща идея — за социализиране на мъжа (това, че в тях се откриват следи от култа към Дионис не променя съдържанието на основната идея).

В този смисъл могат да се проследят две основни нишки, които трябва да из­пъкнат. От една страна, социализирането на мъжа, което се изразява в премина­ването му от групата на ергените към групата на готовите за брак мъже. Тъй като сватбата е най-социализиращият момент в народната обредност, възмож­ността да се достигне до нея изисква продължителна подготовка. Това е и същ­ността на обредната травестия и дори на обредното заораване при кукерските обичаи. Основните символи в този смисъл са кукерицата, имитирането на полов акт с нея, както и заораването като сватба с майката земя. Тук се съдържа и неизменната идея за плодородие, конкретизирана в оплождането на земята.

От друга страна, втората ръководна нишка ще бъдат елементите на Дионисиевата празничност — мотивите за раждането и смъртта на Дионис (кошни­цата с детето, носена от бабата, и смъртта и възкръсването на царя); преоблича­нето в животински дрехи и маски (както се вижда от сведение наУлриан, „те­зи, които правят шествия в чест на Дионис, имат обичай да се преобличат с цел да приличат на спътниците му, едни като сатири, други като вакханки, трети ка­то силени”); окачването на звънци, носенето на дървени фалоси, мехове и др.

Тук не става дума за противопоставяне на едната нишка на другата. Въпро­сите за съчетаване и преплитане на идеята за социализация на мъжа в кукерските обреди като част от зимните мъжки празници са древна идея, осъществена чрез обредната травестия и мимовете, представящи легенди за Дионис.

Тези ръководни нишки в предварителната концепция на представянето на кукерските игри в етнографската експозиция предопределят и съответната ком­позиция на изобразяване. Централно място ще заемат основните сцени на кукерския обред, в които ще е заложена идеята за социализацията на мъжа и идеята за плодородието, свързана с настъпващата пролет. От друга страна, тези сцени ще бъдат подкрепени с археологически или писмен изворов материал, доказващ тракийската основа на Дионисовите мимове.

Като игри кукерските обичаи се състоят от два основни момента. Единият е обхождане на селото, при което кукерите пожелават благополучие и плодородие и вземат дарове от стопаните на къщите. Вторият момент е обредното заораване и засяване. Има и разновидности, но ще се спрем на примерното представяне на една от тези разновидности.

Явно е, че в тези наситени с бурни действия игри няма възможност за цялост- ното им и последователно проследяване, за предаване на движението и самата игрова форма. Затова ще изберем най-изразителните моменти от целия цикъл, най-добре и най-нагледно изразяващи идеите, които целим да внушим на посети­теля. Тези сцени в същото време ще бъдат и носители на автентичния етнограф­ски предметен материал. Около тях може да се разположи пестеливо остана­лият разнообразен по характер автентичен или неавтентичен спомагателен ма­териал.

В първия момент — обхождане на селото — съществуват много и най-разно­образни символични и обредно-магически действия, които могат да се обобщят в две основни сцени. Те ще съдържат няколко основни идеи. Първо, чрез тях ще се представят участниците, основните обредни лица — главен кукер, старец и баба, булка и младоженец, цар и пазачи. Второ — това е едновременно представя­не и на основния етнографски материал — носии, маски, атрибути и т.н. Третата идея е едновременно с участниците и облеклото да бъдат показани най-характер­ните обредни действия, т.е. всеки от участниците да извършва някакво действие, а не да е в статично положение на манекен, облечен в носия.

Сцена номер едно би трябвало да бъде кукер, който приема даровете от се­ляните, който благославя за добра реколта или защитава бабата при опит за краденето и от селяните; няколко кукери в характерни танцови пози; кукери, които се закачат с девойките и др. Във втората сцена като централен образ би трябвало да се покаже кукерската баба в най-типичните й действия: раждане на дете; символичен полов акт с кукерския дядо; бременна кукерска баба и т.н. Разнообразието и броят на всички тези моменти ще зависят както от наличието на съответен етнографски материал, така и от други конкретни условия — от големината на помещението, предпочитания в акцента и др.

Вторият момент — обредното заораване и засяване — също може да се обоб­щи в три основни сцени. Първата е вдигането на царя на колесар. Втората — самото заораване с впрегнати в ралото цар и двама кукери. Третата — оплакването на убития цар от кукерската баба или моментът на възкръсването му. И в първия, и във втория момент освен обредните лица се налага представя­нето на присъстващите на обреда селяни. Това е допълнителна възможност за показване богатството на местната носия.

Основен композиционен център в музейното пространство ще бъдат изброе­ните пет основни сцени, показани в своята обредна хронология.

Освен с етнографски материал обаче ние разполагаме и с автентичен писмен изворов материал. Към него спадат анонимното житие на християнския мъче­ник Дазий, произведенията на Презвитер Козма, решенията на Турланския съ­бор и др. Откъси от тях в съчетание с обяснителните надписи под сцените успеш­но ще разкрият дълбоката древност и същност на кукерските обреди. Тези све­дения могат да се допълнят и от друг автентичен материал, който да говори за съвременното състояние и осмисляне на тези празници, като снимки, откъси от събрания в наше време материал и т.н. Принципите за употребата на словото бяха вече изяснени.

Чрез снимки на археологически материал (или ако има възможност и чрез автентичен материал за изображенията на Дионис) ще се хвърли допълнителна светлина при сравнение на кукерските игри и Дионисиевите шествия. В същото време действия и сцени, които не са между изброените пет, могат да бъдат пред­ставени чрез снимки и диаграми.

Много важно за кукерските обичаи е още при уводния първоначален над­пис да бъде поставена карта, на която да личи районирането и богатото разно­образие на тези обреди в нашата страна. Уместно е също да се посочат данни за селището или района, в който са събирани теренните материали.

За техническите изпълнения могат да се намерят много решения, но като основа остават критикуваните манекени. За тях обаче важи правилото, че те не постигат желания ефект сами по себе си, а само в ролята на облечени в носии кукли, подредени в праволинейно, безжизнено пространство. Остава в сила пра­вилото не толкова чрез какво, а как ще се разкрие определената идея.

В заключение може да се изтъкне, че представянето на духовната народна култура в музейната етнографска експозиция означава постигане на единство между материалната и духовната сфера на културата, тяхното изложение от гледна точка на мирогледните представи на населението — носител на тази кул­тура.

Основното, което трябва да бъде постигнато при такава експозиция, е изпък­ването на преден план на една централна идея, изградена върху научно доказана теоретична концепция, която да бъде утвърдена и илюстрирана чрез изложението на автентичен етнографски материал. Тази основна идея ще съдържа параметрите на народната мирогледна система и в същото време ще отразява етнокултурните напластявания в народната духовна култура.

Поставянето на мирогледната система като основна структурообразуваща ос на духовната култура в етнографската експозиция позволява максимално обобщение.То трябва да бъде конкретизирано според вида музей и неговите възможности и което е по-важно, според етнографската група и конкретната област, която ще бъде отразена в експозицията.

Представянето на духовната народна култура в етнографската музейна екс­позиция означава представяне и на материалната култура, в която духовната култура се реализира и чрез която тя добива своята плът. Ето защо може да се каже дори, че ние говорим не толкова за начините и необходимостта от изло­жение на духовната култура, колкото за нов подход при създаването на една ет­нографска експозиция. Само при такова разбиране на нещата ще бъдат над­хвърлени границите на музея — хранилище за паметници на културата, и ще се навлезе в музейна експозиция, разкриваща дълбочината на културно-истори­ческите явления и процеси.

¹ Розенблюм — Р а з г о н. Проблеми на музейната експозиция. — МПК, 1979, № 2.

²Колева, Т. О некоторьгх вопросах развития обьчаев.—СЗ, 1969, № 1.

³ Георгиева, И. Традиционен народен мироглед на българите. — БЕ, 1976, № 19.

⁴ Генчев, Ст. Проблемата за общоетничното и регионалното в българската духовна на­родна култура. — ИБИД, 3, 1977,

⁵ Михайловская, А.  Организация и техника музейной зкспозиции. М., 1951.

⁶ Вандер Хек.Г.И. Слушайте написаното слово. — МПК, 1972, № 4.

⁷Ангелова, Р. Обичайни и обредни реквизити и тяхното представяне в експозици­ята. — МПК, 1972, № 2.

⁸ Пенева, Л. Принципи на събирателската и експозиционна работа в битовите къщи. — ИБИД, 29, 1974.

⁹ У.Станчева, М. Експозиция и историческа специфика. — МПК, 1980, № 1.

¹⁰ Черкезова, М. Основни принципи на съвременната етнографска експозиция. — ИБИД, 1974, № 29.

¹¹ Петров, П. А. Кукери — български обичай от античен произход — В: Етногенезис и културно наследство на българския народ. С., 1971.

¹² Венедиков, Ив. Медното гумно на прабългарите. С., 1983.

¹³ Краев, Г. Обреди и обреден фолклор. С., 1981.