Понякога като почувства
сърцето моя стар порок
започва бясно да препуска,
напомня важния урок.
Човек греховно е устроен
в един напрегнат кръговрат –
мечтателен и неспокоен
таланта си редува с опиат.
Дали от навик еднообразен
отново съм с цигара и кафе,
навярно жест напразен,
товар за моето сърце.
А в топла лятна среща,
в раздумка много сладка,
забравям, че насреща
съдбата става все по-кратка.
И казвам си, че му е време
и няма за какво да съжалява.
Животът пак ще вземе
това, което му остава.
Понякога… но стига вече.
Наслада нося, зная –
порокът тихо рече –
но не отивам в рая.