Моят ангел ликува в простора
и звезди ме посипват с искрите си.
Аз съм част от всичките хора,
аз съм и оковите, и свободата.
Вятър ме вплита в косите си,
колко е крехка и лека душата.
Трепкат прозорчета като свещи,
шепнат молитви, мечтаят човешки,
малки слънчица на чувства горещи,
пръснали в тъмното тайни бележки.
Цялата нощ е торба със светулки,
а луната набъбва и пуска пътека.
В мен вибрира плачът на цигулки,
колко е крехка душата и лека.
Непрогледното слива земята с небето,
всичко е близо, светлинките пробиват
враждебния мрак на решето
и очите ми също блестят, не заспиват.
Всички звезди са почти на дланта,
а прозорците чупят своята клетка.
Вятър ме грабва с издути платна…
Колко е лека душата и крехка –
пада като шума нехайно обрулена,
като прашинка в прахта на земята,
но когато скита и не е изгубена,
как ликува и е лека душата.