ИСТОРИЯТА КАТО ПРИЛОЖНА НАУКА

и МЕТОДИ НА ПРЕПОДАВАНЕ НА “ИСТОРИЯ И ЦИВИЛИЗАЦИЯ” чрез ИТ – 2005 г.

Искам да обвържа новите технологии с нуждата от нова методика на преподаване и цели, които си поставя образованието, защото именно целите обуславят начина, темпа и вида на всяка реформа.

В тази връзка ще дам само един пример за крещящата необ-ходимост от дискусия за методологията на преподаване при въвеждане на новите технологии в средното образование. През април 2004г. в Пловдив се проведе Национална конференция на тема : “Използването на информационните технологии в обучението по история и създаването на мултимедийни продукти с отворен код”.

Първият извод, който може да се направи от тази конференция е създаването на продукти, които по същество правят материала по раздвижен и безспорно по привлекателен, но без да създават нов начин на третиране на проблемите, използвайки възможностите на информационните технологии. Ако нещата опират само до смяна на носителя на информация, то значи говорим само за пренаписване на учебниците от хартия на диск.

Ако отговорим на тенденцията, че “Децата не четат, те гледат”, както имаше изказване при дискусиите, означава да се подчиним на “екшън”-вкусовете, за да привлечем вниманието на учениците и те съвсем да забравят да работят с текст и слово.

Аз мисля, че от нас се очаква да отговорим на въпроса – какъв е приносът на информационните технологии  към педагогическите цели?

Това означава отново да поставим въпроса какви са целите на образованието в съвременната епоха и особено в този преходен за България период. Защото използването на по-съвършена технология в пълния й капацитет, означава преди всичко по-съвършена педагогическа методика и мотивация за използването на огромната информация по начин, който е най-полезен за всеки един от нас. Доказано е , че не просто знанието, а системата от методи за използване и систематизиране на знанието е това, което прави съвременния човек способен да се адаптира към изменящия се с непознати досега темпове свят.

Именно този минимален бих казала фундамент от методи, от които зависят уменията и на първо място в педагогиката – мотивацията да търсиш и си служиш с информацията /или знаие за знаието/е според мен възловият въпрос, който трябва да се дискутира в българското образование.

Ще се спра на няколко тези, които да този момент не са опровергани от теорията  и въпреки, че са заложени във всички образователни нормативни документи, на практика има разминаване:

1. Интердисциплинарният метод – няма да се спирам подробно с примери, но при съставянето на програмите по отделни предмети, между тях в рамките на един клас и една година, няма прецизирана съдържателна връзка, чрез която да се изгради система от възгледи, понятия и взаимовръзки за света, основани на знания от минали години. Да не говорим за изоставената традиция за методическа работа на учителите по профили и липсата на съвременна педагогическа информация и обмен на такава, за да се изгради общ стил и последователност на работа, дори ако се смени /а това често става/ конкретния преподавател или училище.
2. Създаване на умения – стандартите за очакваните резултати са свързани с умения от академично-изследователско ниво, подходящи за висше, а не за масово средно образование. Ние не подготвяме учениците за лабораторно-изследователска научна работа, а за грамотни, с възможност за развитие, хора.
3. Достъпност – за високия стил и претовареността на задължителния минимум е говорено достатъчно, без да се постигне нищо в тази посока, още повече, че мнението на редовия преподавател е нищожно. Главното е, че липсата на достъпност /като лексика, структура, изисквания и обем/ е една от причините и за липсата на задълбочени знания и за отблъскване на интереса на учениците.
4. Професионална реализация – трябва да си отговорим на въпроса за какво е средното образование – дали, за да подготвим готови за производството кадри, за кандидатстване във ВУЗ, или за да имаме наистина съзнателни и образовани граждани, които са достатъчно грамотни, за да продължат своята вече по-тясна многовариантна професионална реализация?!
5. Целите – така всички въпроси водят до отговора на това какви цели си поставяме. Всичко останало са само средства за тяхното постигане.
6. Качеството – този критерий се използва непрекъснато, но преди понятието за качество трябва да поставим понятието за реализация – т.е. има качество, когато сме постигнали целите на образованието.

Точно по отношение на целите няма никакво единство нито между родители, нито между учители – бих казала като цяло в обществото съществува пълна разнопосочност между очакванията и амбициите във връзка с образованието, което от своя страна тотално се разминава с намеренията на самите ученици, а напоследък се правят анализи, показващи непригодността на образованието към нуждите на пазара на труда.

Задълбочаването на знанията в средното образование не може да се постигне с разширяване на фактологията и научно-понятийния апарат, а със систематизирането, утвърждаването и упражненията на знанията – точно затова, ако трябва да се спазят изискванията за цялостно преподаване на многобройния материал, просто не остава и един час физическо време за усвояването им. Създаването на профили и ЗИП се формализира до степен, в която учениците се пренатоварват, вместо да се улесняват в изучаването на материала, защото тези часове не се използват за умения и методика на усвояване на знанията от ЗП, а за разширяване на механичния обем от знания. Това е най-големия порок именно при хуманитарните дисциплини, които за разлика от математическите, по традиция не са приемани като приложни науки с разработени методи на упражнения на знанията, а са били доскоро изцяло на лекционен тип преподаване, в краен случай т.нар. доклади, още един опорочен начин  на преписването и често непрочитането им.

Нямам за цел да отговоря на поставените въпроси от гледна точка на цялостния образователен процес. Идеята ми е да аргументирам своята методика при подготвянето на уроците и задачите по история, използвайки новите технологии и възможностите чрез тях за една по-естествена и реална среда на информационно-историческа информация и ситуации, чрез които учителят и ученикът могат да конструират синтеза между минало и настояще, факти и интерпретация. Особено важно е да се подготвят теми, които обхващат съвременни проблеми, които от самото начало трябва да поставят пред ученика  смисъла от миналото при отговори на настоящи въпроси. Такива проблемни уроци биха фокусирали и актуализирали гледната точка, така че да мотивират младите хора да не възприемат историческите факти като самоцелно заучаване, а да подбират онези от тях, които са исторически, не защото са се случили, а защото са актуални.

В този смисъл учебникът, поради редицата ограничения, остава помощно средство за ориентиране, а не наизустяване на задължителния минимум от необходима информация. Най-опасното при учебниците по хуманитарните науки, в частност по история, е все по-голямото избягване на разказността при излагане на събитията, дефинирането им, което ги догматизира и шаблонизира. Така наречените “кандидат-студентски” бисери съвсем не са измислици на учениците, а тяхното използване в различен контекст и стил, именно защото се възприемат като определения от “последна инстанция “, ги окарикатурява .

Много се критикува така наречения  “фронтален”  урок в нашето училище като остарял метод – твърдя, че специално по дисциплини, които изграждат не само знания, а и отношение към действителността, само и единствено емоционалното живо, пряко слово може да предаде внушението за съучастие и съпреживяване към дадено събитие или произведение. За съжаление ние все по-категорично сме принудени да оценяваме по броя точно заучени факти, а не с есеистични форми на отразяване на отношение и лично мнение към дадени обществени акценти.

Спирам се на този момент, за да подчертая, че новите технологии не изместват, а допълват традиционни методи. В същото време, обобщавайки двадесетгодишния си педагогически опит, стигам до следните тези в методиката на преподаване на история чрез използване на информационните технологии, акцентирайки на “приложността” на историческото познание:

1. Историята като приложна наука – за разлика от природните науки, хуманитарните, вкл. правото и икономиката, в своята същност са исторически предопределени, а закономерностите им са временно-пространствено ограничени. Получава се парадокс – историята ползва данните и методите на всички науки, за да докаже, че почти всичко е исторически ограничено и обусловено. Не случайно споменавам правото и икономиката, защото това, което е в най-голям вакуум /вкл. при възрастното поколение/, са именно практическите правно-икономически знания, без които не може  да съществува съвременна грамотност, камо ли гражданско общество. “Прилагането” на историческото познание означава неговия контекст към съвременните проблеми на поколението.

2. Цивилизацията – ако подходим към целите на историята в средното образование именно като необходимост от цивилизационно образование, а не като научна хронология от събития, подборът на съдържанието и фактологическият минимум трябва да се проблематизират по нов начин. Училището не е научна, а образователна и то популярно образователна среда, особено ако трябва да остане достъпно и масово:

          А/ Не може степен на образование, каквото е основното и което е задължително, да свършва хронологически доникъде – Стара и Средновековна обща история.

          Това обаче е конституционен въпрос, чието изменение трябва да реши противоречието между степените във връзка с тяхната задължителност, пълнолетие, реализация,осигуряване/финансово, здравно, право на работа и т.н./ все въпроси от компетенциите на правителството, а не само на МОН.

Б/ Не е необходимо изучаването на историята /и то така подробно/ страна по страна на почти всички Велики и по-малко велики държави през всички епохи – от цивилизационна гледна точка трябва да се разглеждат епохите с възловите им акценти, събития и личности в посоки, които водят до съвременността и нейното осмисляне, нещо което механически и наведнъж се прави като опит в учебника за ХІІ клас.

В/ Специално искам да подчертая историческото разглеждане на значението и развитието на съвременните обществени понятия и придавания според епохата смисъл, за да се избегне както тяхното догматизиране, така и тяхното съвременно манипулиране чрез еднократни, константни определения.

Г/ Постоянен синтез на сбора от хуманитарните дисциплини, за да се подчертае историчността на човешкото развитие и традициите, които превръщат зоната от държави със общ фундамент в зона на определен тип цивилизация. В този аспект не е необходимо в училището да разграничаваме строго параметрите на преподаваните науки, а точно обратно – да сливаме границите между тях, ако искаме да възпитаваме възгледи и обществено съзнание.

Д/ Тъй като демократичната система е до голяма степен свободен пазар на мнения и цели, а средствата за масова информация, включително и Интернет, са и средство за обществена реклама и манипулация, от първостепенна важност е създаването на правна, политическа, икономическа и цивилизационна култура, чрез която да се създадат критерии за преценка на информацията, достъп  до информацията и не на последно място право на достоверна информация. В този смисъл учебниците по хуманитарните предмети и особено по история и литература са претоварени от готови, хиперболизирани и абсолютизирани предварителни оценки за факти и личности, без да предлагат реалната многовариантност на гледната точка, включително тяхното съвременно разнопосочно битуване в обществото.

 

3. Историята като система от казуси – обучението по история смислово трябва да започва не от миналото към настоящето, а обратно – от настоящето към миналото, което е и идеалната мотивационна среда за нуждата от историческо съзнание. Връщам се към изходната и основопалагаща за мен теза, че обучението по история трябва да я превърне в приложна наука. В центъра на вниманието трябва да бъде собственото “аз” на ученика, от чиято съвременна гледна точка той може да намери отговорите за себе си в човешкия опит – да се опознаеш, означава да се съпоставиш.Това е метод на извличане на онези обединяващи звена в човешкото развитие и по-специално в развитието на европейската цивилизация, към която принадлежим, чрез които в различни комбинации и акценти, с различни, дори нехронологични примери, да се търси от ученика собствената му принадлежност към обще-ството, да се почувства диалога между съвременност и минало, между младото поколение и човешкия опит. Именно в този тип обучение новите технологии предлагат възможности за нагледни, вариативни и многофункционални уроци.

Казуистиката като метод означава създаване на ситуация, в която ученикът е потенциален участник и трябва да вземе решение за своя избор и мнение в структурата на обществото. Използването на исторически преводими доводи означава преодоляване на социални стереотипи и емоционални нагласи, които битуват в съзнанието на всеки ученик, според семейната му и социална среда. Възпитанието в толерантност означава преди всичко осъзнаване на обществените предразсъдъци, техните причини, собствената принадлежност към дадена прослойка, чиито белези по един или друг начин определят част от поведението ни.

4. За историческата митология – стана доста модерно да се разрушават едни натрупвания за сметка на изграждането на други, преди обществото да е готово да отсее вътрешното си напрежение от дългия преход, част от който е не просто политически завой, а една наново закъсняла модернизация.

Не може с лека ръка да се привеждат за примери факти, които винаги ще си останат в сферата на хипотезите и обърнатите национални огледала. Крайно време е историците да работят с научна аргументация, а работата на образователната система е да покаже как фактите могат да се манипулират, митологизират, как от хипотезите се създават легенди, а от легендите – обществена символика, която за добро или за лошо в редица случаи става част от културата. Без този тип познание ученикът винаги ще остане по-близо до познатото и сигурно знание на “махленския” кръгозор, отколкото до приповдигнатите и абстрактни понятия за обществени ценности, особено ако те не намират потвърждение в обществената и семейна практика.

Едно все по-напористо и безпардонно поколение слага бариера пред преподаваното не толкова от естествения за тази възраст “мързел”, колкото от един неосъзнат, и затова необясним за тях самите, негативизъм – това е реално съществуващ в обществото ни проблем, който изисква нов подход на убеждение и възпитание на ценности, нямащ нищо общо с класическия авторитет на институциите, а училището също е институция. Само един пример – националният празник 3 март – един от най-нееднозначно възприеманите празници, който освен това би трябвало да се приеме като символ на държавата ни.

5.Мащабите на съвременния кръгозор – преувеличава се фактът, че днес, когато се увеличават източниците на информация и възможността за избор на източника, автоматично се разширява кръгозора на поколението. Точно обратното – именно възможността да избереш между многото източници дава възможност да избереш най-забавния, най-лесносмилаемия, най-близкия до тесния кръг на общуване източник. От друга страна става все по-сложно и несигурно за младите да се ориентират в общопризнат ценностен коректив, когато самото общество е раздирано от често пъти непримирими ценностни различия, изявяващи се на практика с много повече агресивност, отколкото толерантност. Както казва френският социолог Жан Бодрияр:-”Крайна форма на безразличието е толерантността към всякакво различие”. Новите технологии винаги ще си останат средство към целта – сами по себе си те могат да бъдат полезни само, ако се възпита метод на работа с тях и с информацията, която действително разширява кръгозора. Историята дава представа за мащабите на друго време-пространство, но преди това трябва да се изработи критерий за сравнение, чрез който не се увеличава чувството за малоценност или величие, а съзнанието за реални възможности.

6.Математическият подход – става дума за използването на казуални и логически конструкции, в центъра на които стои личността на ученика. Бих го сравнила с айнщайновата пространствено-времева координатна система, където наблюдаващият е също толкова относителен, колкото наблюдаваното – в центъра на тази система трябва да е ученикът – не човекът въобще, защото човек и човечество също са абстракции, които по същество са част от цивилизационното развитие.

От опит съм се убедила, че много по-лесно се възприемат абстрактността на числата, отколкото абстрактността на обществените понятия, които при това са изключително относителни. Тази относителност, която е същността на историзма, ученикът, не без вина на образователната система и изискванията й при оценка на знанията, разделя на точни факти и дати за зазубряне, дефиниции на понятия /които по този начин се абсолютизират/ и анализ, който е свързан със заучаване на готови учебникарски заключения, ненужни никому, най-малкото на самия ученик. Многократно съм представяла обществени процеси и структури чрез математически способи, което само по себе си вече се възприема като опростяване от логически вид и в този смисъл, невъзможен за зазубряне, а в същото време достатъчно прост и ясен за разбиране. Разиграването на въображението чрез въпроси от типа какво правя всеки ден “аз – Иван” и “Жозеф – другия”, другаде, е вече възможност за реален диалог с реален, макар и въображаем, връстник и неговия свят. От тук вече много по-лесно е да се намери съответното място по скалата на обществената стълбица, за да се отговаря на въпросите защо и как.

7. Историята като норма за стандарт на живот – не може да се отрече, че най-болезнения психологически климат за това поколение е съзнанието за желан, но недостижим стандарт на живот. Все повече това поражда изкривена представа за обществена несправедливост, на фона на която миналото е музейна реликва без особена стойност. ”Изчерпването на старите отговори е важен елемент от нашия край на века” – Ал. Квашневски. Нарастването на съзнанието за права и свободи създава все повече комплекси в младите хора, поради липса на знания как да ги употребят. Точно това тотално разминаване ги отблъсква от необходимостта да търсят познание по темата и все повече да се задълбочава един всеобщ бих казала агресивен тон за правото на “добър живот”. Така се получава “омагьосан кръг – човешките желания са неограничени, а категоризираш ли ги като “липси” започва проблема за “ресурсите”. Само че “нуждите” не са потребности, а са променена дефиниция на “желанията” – Иван Илич. Тъй като тази нагласа е всеобща, мисля че точно на историците-преподаватели се пада къртовската задача да преведат исторически възможното в обективен план през съзнанието за историческа несправедливост в българското общество. В този смисъл наистина историята и още повече историята на цивилизацията е тази, която изгражда критерий за това , което наричаме стандарт на живот и предпоставките към него. Това е най-належащият въпрос, на който, ако не отговорим в училище, означава да продължим сблъсъка между знанието като ценност само по себе си и необходимостта от знание за нуждите на обучаемите. Ето защо пак ще подчертая , че историята трябва да се деполитизира, обяснявайки съществуващите в обществото политизирани гледни точки, трябва да обяснява непримиримите в социалните прослойки гледни точки, трябва да бъде приложна наука не за изследване на артефактите, а за изграждане на цивилизационни критерии, най-актуалния от които е категорията “стандарт на живот”.

Затова “учебникарите “ трябва да си изяснят един основен проблем – може ли да съществува изобщо история и цивилизация, или ще подходим към историята на човечеството като развитие на цивилизацията.

8. За периодизацията на историята – класическото изучаване на историята по класическата й периодизация – стара, средновековна, нова, най-нова, българска история не е съвсем удачно в свързването на всеки клас със съответния хронологически период без ясна перспектива към съвременността – един път заради споменатата по-горе причина, че степените на образование не могат да включат целия цикъл на исторически кръговрат и втори път, че това натоварва учениците с излишна информация от изучаване не на епохите, а история на отделните държави /и то не малък брой/ във всеки един период. Не остава нито време, нито възможност за общ поглед на епохата и още по-малко цивилизацията, която обикновено се формализира с два три урока за културата в дадения период. Така всичко се разпокъсва и обезсмисля.

         

При цивилизационна структура материалът няма да бъде формиран както досега урок=държава, а процеси, свързани с епохата и нейните връзки със съвременната цивилизация, пречупени към най-важния съвременен принцип – личностните права, свободи и воля. Това ще разтовари материала откъм фактологичната му страна, историческото развитие няма да изглежда като конюктура на политическото и ще може да се задълбочи развитието на знанията по фундаментални проблеми.

9.Историята като манталитет и говорене – преподавателската работа, и то не тази във ВУЗ, а в масовата образователна система и то в такъв преходен период на разрушаване, оспорване и разместване на ценности, трябва да се съобразява не просто с научните методи и закономерности на преподаваната дисциплина, а и с нейното обществено използване.

Историята в България е специфична зона на личен монопол на всеки и нейното тълкуване е част от изграждането на общественото и историческо съзнание на децата. Ние не можем да не се съобразим с това, ако искаме да запазим авторитета си на личности, които обясняват явленията, а не ги превръщат в постулати за развиване на изпитни теми, пълни с “-изми” и патриотарски патос. Преподаването трябва да е в ежедневна връзка с общественото мнение и нагласи, с медийните теми и набързо изказани мнения, с ежедневното присъствие на “използването” на историята по различни поводи, в чествания, празници, паметници и т.н. Точно това е смисъла от изучаването на историята и привеждането на подходящите факти при аргументирането на тези и проявите на отношение към всекидневните събития. Ако липсва тази връзка, значи не говорим за история, а за архиви с неясна давност.

Част от българския манталитет е историята като говорене – бих хиперболизирала, че историята не се учи, българинът я знае от рождение. В артикулациите, в страховете и патоса, в надеждите и гнева, в епитетите и самочувствието са заложени постоянните наслагвания от устната традиция на исторически присъди и съдбовност. Историята като говорене е част от нагласата ни да търсим в научните изследвания само това, което потвърждава нашето мнение и да чуваме само това, с което сме съгласни. Това е един огромен проблем, с който историкът-преподавател трябва много умело да се бори всеки път, когато се правят сравнителни анализи, когато се прокарват връзки към съвременността и обратно, когато се анализират периоди с особена емоционално унаследена  наситеност.

10.Историята като мярка на стойностите – времето, т.е. историческото време е най-обективния критерий за мярката на стойностите. Няма друг начин на преценяване на преходното, конюнктурното, незрялото, освен чрез изграждането на историческо съзнание, в което времето има възможно най-обективен характер на отсяване и дистанция, чрез която да отсъдим не само съвременните процеси, а и самите себе си като част от философска система, свързана с историческите мащаби. Голяма част от психологическата нагласа, особено в моменти на обща криза, са вярна преценка на възможностите ни за волеви действия в определена перспектива, само ако има необходимата зрялост и познание за историческите процеси и ролята на човешкия фактор за тяхното насочване. Липсва осъвременен цялостен поглед върху основополагащи фактори като антропологията, демографията, миграциите, овладяването на човешкия фактор в съприкосновението му с природните дадености и техните промени, изчерпването на системи и региони и формирането на нови центрове на развитие, непряко свързани с държавните политики.

11. Историята като интердисциплинарна наука – същността на историческата наука включва в себе си развитието на всички науки и видове човешка дейност – в този смисъл трябва да се използват възможностите за постепенно синтезиране и обобщаване на човешкото познание и активната роля, която то има в историческите процеси. Дълго време ролята на идеите и знанията се определяха като вторични към “материалното” битие и затова и до днес в учебниците структурата на уроците определя такова разграничение между политическата история и 1% уроци за култура, начин на живот и наука. Ролята на църквата и религията също са откъснати от обществената и цивилизационна същност на развитието и се засягат само нейните политически аспекти.

          Стига се до парадокса учениците да приемат историята като политология, а науки като физика, химия , математика не като начин на мислене и светоглед, а като затворени в себе си системи. Дори философията или литературата като предмет в училище е по-скоро история на философията /литературата/, отколкото изграждане на методи на мислене.

Ако се направи изследване в това отношение и то между добри специалисти в областта на средното образование, сигурна съм, че ще се покаже резултат, свързан с проблема за тесния специалист, лишен от фундаментален поглед към знанието и човешкото общество.

Новите технологии не решават, дори задълбочават този проблем – свидетели сме на нарастващ брой малки “хакери”, които са пленени от новият виртуален свят заради самия него, а не като средство за разбиране на света около нас, а за разлика от другите обекти и игри, компютърният свят не се проектира обратно в реалността, а остава самодостатъчен,  затворен в себе си, не предлага герои, а ги консумира. Да си играеш анонимно със “света”, вместо да го пресъздаваш в игрова реалност вече е съмнително.

Компютърният урок не трябва да бъде учебник – за първи път възможностите на новите технологии позволяват съчетанието на всички методи на работа по отношение на прилагането на знанията, а не на тяхното прочитане и наизустяване – в това са заложени огромните възможности за комбинативното изложение на проблеми с примери от различен характер, свързващ знанията от различни учебни предмети при използването на ситуации, в които ученикът трябва да вземе решение за начина на своето евентуално участие в даден обществен казус.

Връщайки се към първоначалния абзац – историята като интердисциплинарна наука, нямам намерение да я издигам в култ спрямо останалите области на научно познание. Искам да подчертая много категорично, че средното образование затова е средно, за да изгради не тесни специалисти, а хора с обща грамотност, култура и възгледи, с умения и мотивация да се развиват от тук нататък в своята специализация.

12.ИТ като дисциплина – Зачестяват призивите : “Да задържим учениците в училище” Днес това наистина е един страшен проблем, в името на чието решаване се правят най-големите компромиси с качеството на работата.

В този смисъл информационните технологии имат още един, неподозиран досега ефект – фактът, че ученикът трябва да работи индивидуално с компютъра срещу себе си, само по себе си е дисциплиниращ момент. Той вече може да създаде свой ритъм на работа, длъжен е, дори без да иска, да се концентрира, принуден е сам да работи, чете, пише, отговаря и т.н., трябва да търси, за дареши дадена задача, а всичко това са умения за работа с информация, анализа  и пресяването й, задължава присъствието му в час, без което не би могъл да добие технологични умения.

13. ИТ като социален фактор – Наложи се вече фразата “В Интернет всички са равни”. Това съвсем не е пресилено, а по отношение на използването му в училище, компютърът решава и друг проблем – самостоятелно работа, осмисляне с индивидуален темп още в часа, равен достъп до информация и шанс за развитие.

ИТ имат и друго предимство – разработването на теми  и проблемни въпроси чрез богатите възможности на  Power Point, “доклади”, самостоятелни “уроци” или обратното, прехвърляне на вече готови разработки на носители за домашна употреба или чрез компютърните клубове. В недалечно бъдеще това означава един фонд във всяко училище на библиотека от материали върху дискове и оборудването й с компютър за самостоятелна работа в училище.

                   

14. Компютърният урок като произведение на изкуството – без да звучи пресилено, компютърният урок изисква определен тип режисура и естетика, които му придават действително ново качество на внушение и цялостност. Освен това той винаги може да бъде актуализиран, допълван, индивидуализиран, преструктуриран според необходимите за момента акценти, което за ученика и дори за учителя е едно огромно предизвикателство за творчество.

Като всяко произведение на изкуството, компютърният урок носи белезите на творческия процес и емоционалния диалог, при това позволяващ пряка намеса от страна на ученика според възможностите му и конкретната задача. Умението да се работи с програмите за презентация само по себе си е умение да  конструира и режисира многообразието на дадена теза или задача, изработването на стил на работа в най-различни аспекти – кратка и ясна мисъл, пресяване и синтез на информация, логическа структура на представянето й, онагледяването й с различни средства,  създаването на среда за естетическо и емоционално конструиране. Бих сравнила този тип възможности за работа, особено в края на горния курс, когато ученикът сам ще може да създава презентации, на един клип, в който пъзела от разнородни елементи трябва да пресъздадат авторския замисъл по най-лаконичен, красноречив и точен начин.

15. Какво е съвременна грамотност – когато говорим за целите, качеството и ефективността на съвременното образование означава да се изработи критерий за средната съвременна грамотност на българското общество в бъдеще.

Ще цитирам Марин Андреев:  “Общото образование не цели специализация, а има социалнограждански мирогледни функции. …Да се оценят индивидуалните и социални потребности във връзка с противоречието между класическия интелектуализъм и прагматичния антиинтелектуализъм . Максимум знания с минимум изразни средства, а това значи развиване на абстрактнологическото мислене.”

Същият автор дава следната мярка за ефективност на обучението – 90% от децата да имат показатели за усвоени знания. Но веднага се задава въпросът – какви са показателите за измерване на знанията и на какво равнище. Марин Андреев не случайно предупреждава, че по традиция “усвояването на материала се приравнява не към минимума, необходим за движение напред,  а към максимума.”

     Социолозите трябва да направят анализ на процентите съотнесени към настоящите изисквания на държавните стандарти за успеваемост и оценяване, на обем задължителен материал и неговата интерпретация при изпитване, за да се направи извода дали средното образование трябва да се пригоди към възможностите на учениците или учениците трябва да се нагаждат към стандартите на обучение и как биха се променили тези проценти в двата случаи. Разбира се въпросът ми е почти риторичен. По-важното е да си изясним дефиницията за съвременната средна грамотност, за да имаме основа за оценки и анализи  и то в нейния необходим минимум.

          Определянето на минимален обем знания при максимално развитие на умения – Отново ще цитирам Марин Андреев, който  поставя основите на обучението върху максимална достъпност, ориентирано към утрешния ден на учениците, системност  /логическа връзка, класификация и сравнения чрез прегрупиране на материала/ и повторение чрез разнообразие от методи и форми – в случая минимален обем не е приравнен към оценка Среден /3/, а изразява критерий за социално развитие.

       

Ще завърша с това, че съвременната среднообразователна   грамотност означава умение да развиваш знанията си, основа за използване на съвременните средства за комуникация и     професионална конкурентноспособност и мобилност и не на последно място гражданска активност, формирана чрез познанието на възможностите на общественото въздействие.