Вестник „Знаме“, брой 7, 1993 г.
Още една зима, в която ще коленичим в единствения ни храм на открито – под студеното софийско небе, храм, който ни събира в едно, за да кажем искрено: „Е, имаше един човек в българско, който знаеше цената на свободата!“. И ще се разотидем по домовете си, а споменът за Левски ще ни тежи, сякаш е дошла още една зима, в която ние, българите, обесихме Левски. Защото малко са народите по света, които се вричат в една личност само и смъртта й да бъде смърт на делото.
Петстотин години българският народ съумя да се съхрани и да оцелее. Хиляда и триста години поемаше търпеливо раните от племена и държави, които тъпчеха през земите му или кръстосваха сабите си над тях.
С неизмерима мъдрост българите посрещаха и изпращаха слънцето от изток на запад и вярваха в непогрешимостта на своите инстинкти и родови корени.
Но има ли миг в нашата история, в който след „пиянството на един народ“ отрезвяването да бъде по-жестоко и безволево и мъдростта да стане излишна. Има ли ден или година, в която дълго събираната воля за живот и свобода да превърне силата на нашето търпение в сила за действие докрай…
Винаги, когато се извиси свободен дух над земята ни, ние дълго гледаме със съмнение – кой ли е този?! И чак като го загубим, палим свещи за месията и чакаме следващия. За да го осмеем. За да го снижим със земята. А след това отново да го въздигнем високо. И да го предадем. Да го обесим. Да го възпеем. И да търсим гроба му, докато забравим защо ни е бил нужен.
Още една зима, в която ние, българите, там под студеното открито небе ще коленичим, за да се помолим на самите себе си. Още една зима, в която гладът ни ще изяде свободата и ще предадем онези, които още не сме нарекли свои апостоли, но утре ще бъде късно да ги намерим и последваме. Още една зима, в която небето няма да се отвори, за да излее благодатния дъжд, ако угасналите ни огнища са единственото място, около които можем да бъдем силни.
Пази боже, народ, който тачи своите чада, но не живите, който ги величае, но не ги разбира, който ги възпява и ги отдалечава още повече от своите възможности. Сред толкова българи нямаше кой да замести Левски. Нямаше кой да му повярва толкова, че да бъде равен с него. Няма и днес кой да погледне на Левски като един от всички, защото все още чакаме някой да дойде и да ни поведе.
Оставихме синовете на България да вървят сами и с песен или пушка да изживеят смъртта като спасение. Колко мъченици и светци имаме, Боже! И колко малко достойни народни дела. Колко дълго можем да отделяме от залъка си, за да построим дом за нашите деца. И колко малък и беден е общия ни дом. Колко усилия да надскочим себе си. И малко малко вяра в самите нас. И друг един син на земята ни само разбра, че обесването на Левски е обесване на цял един народ, за да изтръгне с гняв из сърцето си:“А вий … вий сте идиоти!“.
Още една зима, в която ще коленичим…