Надолу – там, където всичко прилича на черен мравуняк и тълпи от крехки, мънички същества мъкнат непосилни товари, разминават се безпаметно и израства пирамидата на техния сизифовски труд. Там робите се сливат безименно в непрестанно движение и тъмна маса, която лесно може да бъде смачкана и забравена. Там земята хищно поглъща своите работници в безкрайни и гнили подземни тунели, където няма надежда.
Но … има мигове, в които земното притегляне не може да спре бунта и гнева. Цялата лава на търпението изригва в един вик на тълпата. Този вик прилича на себепознание в устрема да бъдат скъсани оковите, които сами са си сложили.
Гневът на робите не е отмъщение, макар че отмъщава, не е призив, макар че привлича. Гневът на робите е просто една възможност да бъдеш себе си – възможност, която рядко се използва. Гняв, сляпо насочен навътре в мътилката на безпросветност. Гняв, който по-скоро ще свали преградата за неродените, отколкото оковите.
Вик на заклинание, с което робите разкъсват собствената си слепота и проглеждат към небето, което винаги е било над тях. Но може ли пирамидата на тълпите да се превърне в дом?! Може ли гневът да бъде изкупление?!
Надолу – там винаги има тунели за спасение. Спасението на робите.