Вестник „Знае“, брой 32, 1994 г.
През декември 1917 г., с помощта на някои от най-видните ни учени (проф. Ат. Иширков, проф. В. Златарски и др.) българският пълномощен министър в Берлин Димитър Ризов издава сборник с картите на България от създаването й до XX в. – карти, съставяни по различни поводи и от различни хора, които сочат границите на българския етнос. В пространния предговор Д. Ризов обосновава бъдещия европейски мир върху формулата „пълен национален суверенитет като гаранция срещу раздорите“. Така той очертава нова карта на българската държава, която включва не само земите от Санстефанска България, но и земи, владяни през Средновековието (увлеченията тук днес изглеждат абсурдни).
Преиздаването днес на този сборник от издателство „Спектър“, без един нов коментар на българското териториално развитие, отново ще ни изправи пред собствените ни комплекси – да гледаме какво сме имали и отново да не преценяваме кое, защо и как сме загубили! За съжаление, както и в ІІІ-то българско царство, българският политически живот напоследък все повече измества своя акцент от борбата за демокрация към националните проблеми. Но дори и подходът към тяхното решаване върви по същите пътища, по които в XVIII и XIX в. са се решавали национално-освободителните въпроси в Централна и Източна Европа.
На някои много им се иска да забравим, че българската държава обикновено пренебрегва основния принцип на гражданското общество – за да съумее да задържи своето население (да го консолидира, да го привлече, а не да е източник на емиграция), държавата в XX в. трябва преди всичко да създаде условия за икономически и културен просперитет. Някои „патриотични партии издигнаха претенциозния лозунг „Не може демокрация без нация“. Някои професори като г-н Николай Генчев, а дори и като г-н Андрей Пантев също отсъдиха, че тези два процеса са несъвместими. Все още се взираме в българските карти извън общата карта на Европа, където в името на мира се създадоха буферни етнически спорни държави, които и до днес просперират върху принципа на демокрацията и не извеждат своите хилядолетни спомени от митологизирането на историята.
Българският национален проблем днес не опира толкова до нашите съседи, колкото до нас самите. В България расте поколение, което иска да живее не с болките на историята, а с успехите на обществото ни. Националният идеал не са териториите, а населението. И ако това население няма причина да живее на тази земя, на която се е родило, ако няма възможността да разорава и да се храни от тази земя, ако на това население му е отнето правото да се чувства господар на тази земя – тогава този идеал ще бъде все повече една заблуда, която някой възпроизвежда, за да бъдем роби в родината си. Националният суверенитет не може да се доказва само исторически, нито може да бъде самоцел. Той се защитава всекидневно със структурите, чрез които нацията осъществява собственото си развитие.
Това изместване на ценностите, които българите изживяват с векове, това неуморно подчертаване на безплоден патриотизъм, революционерство, героизъм, насочени винаги навън към нещо изгубено и пропуснато и никога към съграждане на това, което имаме, тази поза на вечно онеправдани и обидени ще ни превърнат в един момент не в граждани, а в терористи, които ще поставят взрива в сърцевината на собствената ни държава, фалитът на българската държава е по-страшен за нацията от изкуствените проблеми с турци, цигани и марсианци; липсата на държавническа политика е по-пагубна от възможността все пак да се създаде македонска нация, така както се е създала австрийската. Българските футболисти вкараха най-жестокия автогол в собствената ни национална мрежа – българското знаме се развяваше най-много от тези, които не знаят и една четвърт от историята ни и ако ние не подхранваме този потенциал от реална гордост, за да се съградим, по-добре е изобщо да забравим историята си.