Вестник „Знаме“ брой 10, 1994 г.
Случайността и еуфорията издигнаха до президентския пост един човек, който обеща нежна революция, но тази нежност твърде скоро се превърна в ласкателство. Господин президентът призова към помирение в името на абстрактни български интереси и така постави пред всички ни преградата на самоотбраната, самооцеляването и самоопределението. Този човек пое не националните интереси, а националната безизходица. Нежният революционер, отгледан в клубовете на гласността, бързо се превърна в нежен президент и си създаде клубове на президентството. Очерта отбранителната линия на обезличаването и превърна парламентаризма не в лице на демокрацията, а р отчаяние на нашите надежди.
Господин Желев прокламира по цял свят победата на демокрацията у нас и скри зад този етикет мимикрията на бившите комунисти. Висотата на президентската институция се снижи до ръста на един президент, който отново се мъчи да ни убеди, че България няма нужда от избори, които ще нарушат съмнителното й орокойствие. Така държавникът се опита да съвокупли политическите партии, сякаш простият сбор на интереси очертава интересите на държавата ни.
Някога господин Желев ни обвиняваше, че сме били твърде малко – там, на улицата, за да подкрепим нежния революционер. По-късно, когато безрезервно го подкрепихме, всъщност дадохме своя избор за един непознат, въплотил нашата вяра. И наистина много нежно той поднесе тази вяра като жребий на парламентарната еквилибристика, за да подкрепи едно безотговорно правителство. България е живяла в робство и страх, но никога не е била в такова вцепенение и национално безразличие. Господин президентът ще има ли достойнството да поеме отговорността и вината за новото пагубно обезверяване на нацията?!
Нежната революция тепърва предстои. Но тя не може да бъде повече част от изкуствено създадената комунистическа опозиция. Ние трябва да очертаем истински демократичните сили и интелигенция не само в рамките на Съюза на демократичните сили, а като една действена обществена воля, морал и култура, като ежедневно поведение на всеки един от нас в границите на индивидуалните възможности. Апатията ще ни лиши от правото ни на избор и ще бъдем само удобна глина в ръцете на нежните революционери. Крайно време е да разберем, че демокрацията не е равенство, а свобода. Сърцевината на българската нравственост все още се върти около аршина на дребнава завист и безпомощно очакване на божията благодат. Умението ни да търпим сякаш е по-силно от умението ни да съхраним надеждите си. Попарените цветове не дават плод, нали?…
Времето на днешните политици минава и остава наше. И след като българският президент като част от изпълнителната власт, поел повелята на нашия вот, не можа да изпълни функциите си на коректив на правителствените превратности, то наша е отговорността да изберем отново правителство, което ще бъде коректив на президентската безотговорност. Нежната революция не се нуждае от нежни избиратели. Нашето време няма мандат. И изборите са единственият начин да проверим собствената си отговорност.