Блясъци от светлина

На Борис

Когато влезеш в мен,
ще бъде ден.
Природа ще разкърши клони,
небето облак ще подгони.
Ръцете ти ще ме подхванат
и в топлината ще останат.
По нас лъчи ще се разходят
и в изгрев ранен ще ни водят.
Откъсвам от прегръдка на нощта,
протягам се и те намирам в светлина.
Ела и остани до мен
и всеки път ще бъде ден.

Песен за щастието

Успокоени,
полягат в сянка клоните зелени
и ветровете
разтварят път в копита на конете,
вълни,
шептят и спомнят урагана,
очи,
отново преоткриват свят
и песен
в живото потрепна и остана.
Пробужда се умисленият град.
Любов
разкъсва болка и тревоги
и нов
денят душите осветява.

Тъй просто е
в блатата примирени
дъждът
да се прочисти
и водата,
събрала капки уморени,
да счупи блясъка им
в моста на дъгата.

Птици лъчите разкъсват с крила,
пъстро сияние пръска мъгла,
сенки се лутат, ефирно трептят,
още живите в себе си спят.
Влюбени, влезли в прегръдка,
цвете, затворило спомена в пъпка,
бебе, сънуващо мляко от гръд,
прах, полепнала в празния път.
Само песен от ранните птици
гали очите през тъмни ресници.
Гребен от слънчеви пръсти прониква
и в несбъднати сънища бликва.
Пръсва се утро внезапно от блясък
и победно зове през птичия крясък.

В очите ти е дълбина –
притихвам и цялата съм
твойта светлина.
Заспивам в изгрев,
в изгрев се събуждам
и се превръщам в
топлина.
Зениците ти
винаги са в мен,
пробождат ме
и ме завличат
и става ден!…
и нежно ме притеглят
и събличат.
В очите ти е слънце
без посока –
веднъж изгряло,
между нас
е спряло.
Луната дебне отвисоко,
нощта напразно
ни прикрива,
земята още се върти,
но слънцето
не си отива.
И не затваряме очи.

Навсякъде ме следва
дъхът на морски бриз…
В разпукването на зората
светът се ражда чист.
Преди да спусне мараня
и пак да пие от водата,
зелена свежест от листа
изпълват свободата.
Наситен с жажда, полъх
ми шепне от любов,
земята и небето
се срещат с вятър нов.
Родена да обслужвам
на боговете промисъл потаен,
дъхът ми приближава влага
по океан безкраен,
из прилива му се отдава
и блясък над вълните слага.

Както винаги си прав,
няма повече да те притискам.
Има нещо като разум здрав –
ласо върху мойто искам.

Аз самата също се боя
от светкавици в полето,
нещо ме привлича и стоя
да ме прободе в сърцето.

Бурята разцепва тишината,
аз вървя обляна в дъжд,
пада гръм върху душата,
както се умира изведнъж.

Ти ми казваш да се скрия,
аз покорно се присвивам.
Може би ще те открия
в пътя, с който се прибирам.

Трябва да остана малко сама,
трябва да има кът на света,
в който краката ми боси
да не стъпват по голи въпроси.

Трябва за мойто пиянство
малко закрито пространство.
Тихо глава да положа,
дъх по ъгли да отложа.

Трябва да има ключалка
и под нея една изтривалка.
Някой от своите стъпки
да наднича в горещите тръпки.

Трябва да има къде
дух са се ражда и да умре.
И когато отново възкръсне
леко навън да се пръсне.

Всяко чувство е ласо –
смърт, раздяла, любов. . .
Пада някакво расо,
хвърля тежък покров.

И по свойта извита пътека
идва миг да се освободиш –
с малко тъга и усмивка, полека
в собствен лъч да блестиш.

И тогава, само тогава
може някому да подадеш
свойта ръка протегната, здрава
и до себе си да го извлечеш.

Само тогава ще те открива
земната сила. Макар и ранима,
нищо няма да те убива.
Примката става незрима.

Ти каза себе си да заобичам,
а мога ли,
без в теб да се оглеждам?
Вървя през свят себичен
и вече нищо не поглеждам.
Усещам своите крака
да стъпват леко по земята,
ръцете ми
спокойно да се спускат,
очите ми да заобикалят меко
набодените остриета
и да почувстват
презрелите полета.
Спокойно да угасвам от нощта,
а сетивата да предчувстват
проглеждането в утринта.
Обичам се,
дори и да те няма,
но мога ли без тебе да остана!

Страхът е враг,
вроден като предупреждение.
Премигва като фар,
но никога не носи просветление.
Страхът ни смачква
в заблудени форми,
поглъща ни, изплюва ни,
пленява ни и ни изкормва.
Страхът не се бои
от смелост явна –
и само с вътрешната светлина
страхът в страхът му
ще открадна.