Деца на земята

Обвит в лианите на свойте дни,
по тебе се втвърдява броня,
отскачат недокоснати лъчи,
заспиваш върху стремето на коня.

Понякога пропадаш или скиташ
и устни, впил по свойта чаша,
случайното уплашено помиташ,
учуден над димящата си каша.

И Космосът дори не забелязва,
че някой го придърпва със мечти,
избухва, броди пагубно, залязва
с най-черните си дупки и звезди.

А странникът в пустинята насреща,
в очите ти очи, дълбоко впил,
до изворче под твърд гореща
душата ти спасително е потопил.

По жилите на кабели и магистрали
потича нервно безпокойство –
дали ще се завърнем цяли
или сме някакво устройство.

Въжетата на дните носят
прострените ни стереотипи,
а болките ни тайно просят
любов и нежност неоткрити.

Все още сме децата на земята,
ела, и просто ме вземи –
две устни да усетиш по устата
и погледа ми в своите очи.

Тъй простичко е да сме двама
пред хиленето на смъртта,
миг още – може да ни няма…
От топла плът е нашата душа.

Наистина ли трябва
всичко неизживяно
да се връща едновременно –
непокътнато и желано.
Всички ли имаме същата бездна,
в която цялото пресечено време
просто изчезна.
И над целия хаос с лекота проектира
векторът, който по път ни събира.
Наистина ли
в блудното си измерение,
връхлита недокоснато
онова вдъхновение,
което сякаш от нещо
още ни пази
и пръска трева –
да затвори очи
и да гази.

Учудването е сърцевината
на докосването до нещата –
изчезне ли пред теб
пресрещащата изненада
веднага те загражда
каменна преграда.
Зад нея може само да се свиеш
и нищо повече да не откриеш.
А в теб самия
има толкова пътеки,
достатъчно е само да отключиш
вратата и квадратната си стая
и никога да не научиш
дали това е края.

Аз просто трябваше да те прегърна.
И времето, напукано в петите,
да си отдъхне. Кротко да се зърна
между нетрепващите ти ресници на очите.
Аз трябваше да знам, че съм във тях –
дълбоки, пъстро сини, галещо открити
и в гънките на болката и моя страх
да ме намерят. И докрая впити
в най-тихите покои на душата
да ме изчакат в ъгълчета скрити
и да ме срещнат с мен самата.

Изгрява слънце.
Ние сме живи.
И което е по-важното –
просто сме същите.
Вселената вае от глина
протяжното.
И като стръкчета игриви,
изпод основите на къщите,
рушим съвсем безгрижно
своите окови.
Оградите повалят се верижно,
звезди избухват светло нови,
росата топли малко зрънце…
И някъде в нощта остава
сянка. Изгрява слънце
и ни се отдава.

Всъщност „сбогом” няма –
винаги по пътя има влак,
в който ще поседнат двама,
за да слязат пак.
И когато се отричаш,
великодушно, наранен,
пак ще ме обичаш
и ще знам, че си до мен.

В ръцете ми коприна
трепти от недокоснат бриз
и се огъва като глина
живот, от спомените чист.
Под пръстите ми струна лека
изпълва в страстно бликащ зов
душа – разтворена и мека,
полегнала по кадифе с любов.
Зад гърлен смях сълзи измиват
прахта в бездомни ветрове
и под дъгата се провират
немирни, топли дъждове.
В ръцете ми на топка свита
лежи разбулена безбрежност,
докосвам я и кротко се разплита
и ме завива в свята нежност.

Като избягали от час
се скитаме над участта си,
подсказва ни дълбоко в нас,
че вече сме извън съня си.
По детски искрено блестящи
треперят бягащи копнежи
и стонове улавят давещи
най-искрените ни стремежи.
Разтваря се като по чудо,
заровена в страха любов,
връхлита като вятър лудо,
изпитва ни. А ти не си готов.

Моят свят не е изчистен Абсолют,
той е парещ, влажен и тревожен
като джунгла. От усмихнатия студ
в погледа на Буда, Космос невъзможен
своите симетрии чертае.
А в Христовата уста
топла кръв и болка блика.
И чрез тях ще ме познае
в грохота на този свят –
чуя ли го да ме вика,
мой ще бъде неговия град.