Град на ангели

Малките неща
не са история –
нямат своята Голгота,
нямат Victory и Gloria.
Като разказ на живота
без начало и без край,
като вятър от небето
без чистилище и рай,
като прилив на морето
трупат се по някой бряг
и бодат по стъпалата
боговете и съдбата.

На Любчето

Плажът. Пясъкът.
Морето. Изгревът.
Звукът.

Неземен звук. . .
Ронещ ведрината
по въздушните стрели.
Шепот от кристали.
Хор в бедрата на скали.
Вдишване на светлината.

Топла фигура
между стихии –
сам върху брега.

Птиците сънуват още,
тишината властва.
Камъните се пробуждат първи.
По вълните на звука
утрото нараства.

Пясък. Изгрев.
Хоризонт.
В град като града.
И … говореща
дълбочина.

Жив ли си?
Или те има?
Ти ли си?
Или си просто
друг до другия в тълпата.
Беше ли?
Или подмина
като гръм
без звук в далечината.
Как през пръстите
прониква
приливът с луната.
И обратно се отронват
песъчинки от душата.
Ти ли си?
Или се пръсна
тъй неразличимо
по земята.

Всички сме
паднали ангели –
в миг на прозрение
полетели
от своя дом прозаичен.
Релефът е височината,
на която сме спрели.
Стартът ни е различен.
Затова някои
тръгват веднага в тревата,
други са само на крачка
от старата твърд на земята,
трети в рани още лежат.
Има и дяволи,
има и хора –
падат, за да умрат.
И понякога това ни изглежда
на ангели, които летят.

Не бих се разделила с танца,
с уханието на пролетта,
с вкуса на дъхавото вино,
с диханието на топла плът,
с играта на слова
и витата пътека в планината.
И в шемета от грижи,
в потока от дела,
усещам свободата,
с която ги подреждам.
Усещам, че те победих
течение на дните.
Усещам как прекрачих
статистиката в обществото.
Ще имам ли насреща
подобна длан, готова
косата ми да гали,
а бягащ вятър да усеща.

„Вие само вървяхте и вървяхте…”

М. Горки

Бих искала да съм
като Тел.
За своя дом да воювам.
Със свойте, свободен и смел,
да бъда колкото струвам.
Но всъщност почти като Худ –
бедняк на бедняка раздава
и дълъг е оцелелият път.
Тук гордост не се продава.
Бих искала да съм
точен стрелец.
А не милосърден герой,
макар че всеки певец
възпява слабия в бой.
Бих искала в своята пазва
сърцето на Данко да скрия
и всеки сам да премине гората.
Градът не ни забелязва,
но с нас почернява земята.

“Все пак смятам, че главните подстрекатели на нашата трагедия са не “ленинците”, а бездънната руска безпросветност”

М. Горки

Горкият Горки …
Не можа да бъде
извън широката,
бездънната
и всепоглъщаща империя.
Извън онази руска азиатска степ,
в която са препускали конете
на жадните за роби племена.
Извън сибирската трагедия,
която още тегне над света.
Опита на живота да посегне.
И пак се подчини
на необятната,
бездънна руска песен,
която в гробовете им бучи.

Носител на светлина

В началото бе светлината!
И стана вечер, и стана утро.
И се разбунтува…
Носителят на светлината.
Падна ангел – Луцифер.
А човекът го рисува –
тъмен, ала вдъхновен,
образ зъл на Сатана.
Грозен, но проникновен.
В сянката му – светлина!
Има нещо неизбежно
в нашия биологичен вид –
усета за край в безбрежно
възпроизвеждащия мит.
И в звездата-слънце,
изкушен,
всеки Ден възпява.
Ден свободен и греховен,
Ден за смъртни и за слава.
Ден на ангела бунтовен.

Аскетът гори своята плът,
Буда света потушава.
Общи са небесата
и техния път.
Аскетът в страдание
все раздвоява,
Буда, усмихнат безлично,
само преодолява.
Аскетът гордо се мята
в биполярна война,
Буда Ин и Ян обикаля,
Лао Дзъ ги пресмята
и в кръг ги затваря.
Трябва ли целият свят
да прегази страстта,
която руши … и създава ?
Това ли е мъдростта?! …
Възкръсва
единствено кръговратът.

На Изток слънцето още изгрява,
и още слънце залязва на Запад.

Един от всички.
Един от милиони.
Звезда или клошар
е безразлично –
не си неповторим
като нарочен дар.
Рулетка на случайност.
И само в нашето съзнание
стърчи самотно ”Азът”.
Самоуверено. В потайност.
Човешкото създание
е тъй неутолимо –
отнякъде му е присъщо
да бъде между своите
с признание.
Единствено. Незаменимо.
Един от всички
може да е всеки.
Можем! Да сме ние!
Дали като пустиня
времето ще ни открие.
Отблизо ни изглежда
все още на градина.