Живот като едно перце

Не тегне в спомен самотата,
не плачат прегорелите очи,
на Изток сме прашинки по земята,
на Запад сме бурмички от коли,
на Север сме снежинки в океан,
на Юг сме капки от оазис.
Където и да си – си сам
в последния, най-чистия катарзис.
Узнал си вече всичкото „защо”
на своите безредни стъпки
и си понесен лекичко, като перо,
от вятъра на свойте тръпки.
Не си броил отминали години,
не си заравял помисли и сън,
сега чернеят сочните къпини
и капе твоят дъжд отвън.

Епохата ти може
да те смаже и зароби,
природата ще прати суша,
въздухът ще те отрови,
гладът ще те подгони
и ще те накара
да се озлобиш
в жестока надпревара.
Но никога и нищо
няма да те погребе,
ако зад миглите присвити
мисълта не спре!

Две молещи ръце –
преплетени и извисени.
Не молят за пощада те,
държат душите ни спасени.
Молитвата им е награда
за всяка стъпка в тази прах,
милувката им е отрада
за грешки, сторени без страх.
Обляно в кръв сърце,
пред риска от инфаркт
не може просто да умре
преди самия старт.
Душата ми е спряла
в далечната си цел.
Отмества се финала
пред уморения орел.
Замръква светлината
в две молещи ръце.
На дланите в средата
лежи едно перце …

Господи,
още ли не си претеглил
всичкото извършено добро,
чудо ли очакваш, лудост, знак
или просто си оттеглил
своята благословия.
Никога не ни създавай пак!
Теб не виждах и не чух.
Вече съм способен да открия
твоя син, и твоя дух –
те са тук върху земята,
пръснати по всички нас.
Чувстваш ли от красотата
в тъмния човешки глас?
Аз не търся възкресение –
още тука, смъртно жив,
ще си пресъздам спасение.
Господи,
бъди щастлив!

„Хипотезата може
да бъде проверена емпирично,
едва след като е била създадена”

К. Попър

Подхранвано в телесен допир,
въображението расте.
Преди да се превърне в опит,
лети навсякъде като перце,
откъснато и разлюляно,
от някаква безмерна цел.
Лети, не може да е спряно
от свят, приготвен за разстрел.
И носи в себе си докрай
една непобедима воля
за път в измислен рай,
но рай – с реална роля.
Прилича с нещо на душа,
която има свое зрение
и носи на сетивността
едно човешко отражение.
Разбива видимите граници
в конструкции от интелект
и пише нови страници,
в които ние сме Субект.

Разпръснати по камъни и клони
са моите откъснати коси,
бездомен вятър ще ги гони,
незнаен кът ще разкраси.
Разпръснати са ласки и слова,
безпътни в срещите случайни,
и по човешки простички дела
над моите мечти и тайни.
Лети животът ми като перце
далеч от малкото гнездо –
къде ли ще ме отведе?!
Не питам и не знам защо.

Истината не е острие,
а поток в нозете.
Ще облива, без да спре,
ще изтича през ръцете.
Ще я видим като факт,
в изповед ще диша свято,
в стъпки от неравноделен такт
ще е на хоро познато.
И почти ще ни се струва
като част от собствен грях
и по пяната ще плува
и съмнение, и страх.
И накрая ще подхване
най-човешкия мотив
и над всичко ще остане
фактът, че си жив.

Аз знам, че няма да си тръгна
като откъснато листо.
Във нечий спомен ще се върна,
ще бъда в малкото добро.
Сега се уча да откривам
най-същностното от света
и вечер с обич да завивам
изстиващата топлина.
Събуждайки се, завещавам
посято семенце и тежък плод.
Вървейки, нещичко подавам
по пътя с непознатия живот.

Когато в себе си пристъпиш
и равновесие запазиш,
небесен дял ще си отчупиш
и несравним ще го опазиш.
Когато всичко подредиш –
какво си взел, какво си дал,
самият себе си ще подчиниш
на истина, която си избрал.
Когато неочаквано се спънеш
и дълго, и мъчително боли,
в сълзи не можеш да потънеш –
брегът е в твоите очи.

Ако работата ти е само
заплата и почасов стрес,
дали на твойто рамо
ще кацне вдъхновена вест?
Ако работиш, за да живееш,
живееш – но защо?!
Почивка, секс, да се посмееш
и след това – какво?!…
Ще те затисне на земята,
повтарящ се и еднообразен,
светът на кръговрата.
И сам на себе си омразен
и запокитен в някой ъгъл,
ще гледаш с поглед празен
в живот като часовник кръгъл.
Ще се върти и ще тик-така
един и същ, но остаряващ.
Кошмарът му ще чака
в деня, натрапчиво изгряващ.