Дневник на тристишията

С кафето на балкона.
За мъничко загърбил всичко.
Безкрила птица върху клона.

Мигът набързо отминава.
Обръщаш се към свойто огледало.
Усмивката ти се подава.

Разрошена коса стърчи.
Затоплена от гръд пижама.
И две опулени очи.

Прибираш под възглавницата сън.
Събуваш старите пантофи.
Очакваш нещо вън.

По улиците хора, хора…
Лъчи на слънце между тях.
Угасва лампа в коридора.

Какво за този ден
във дневника да отбележа?
Той беше с мен.

Дали за него съм потребна?
Не съм гениална и велика.
Подробност ще опиша дребна.

Брегът е в ситен пясък.
Годините ще ме пресяват.
Ще газят чайки с крясък.

Туристи ще лежат доволни.
Вълни след тях ще го залеят.
Записани – следите са безспорни.

Към себе си поглеждам отстрани.
Оставям в листа непозната.
Към мен уверено върви.

Две масички една до друга.
Седят до гърбавия мост.
Един съпруг, една съпруга.

Единият наляво гледа.
Обърнал другият е гръб.
А помежду им – педя.

Живот оголва се до кост.
Окапват спомени и песни.
Поскърцва дървеният мост.

Реката шумоли, мълчат.
Страст в бръчките е утешена.
Кафетата горчат.

Последна глътка – два, три грама.
Две сенки, сгушени в едно.
И пак ще тръгнат двама.

Зора в небето се обточва.
Земята още тъмна.
Така денят започва.

Притихнало и рано.
Отвивам се, надничам.
Прелитат птици само.

Просветва всяка спирка.
Очаква свойте хора.
Кафе, завряло, свирка.

Кола до входа спира.
Линейка нощна смяна.
Човек човек намира.

Пристъпвам тихо вкъщи.
И кучето ми спи.
Дела едни и същи.

Градина. Малко кафене.
Алея кротка.
После накъде?

Отвсякъде зелен пейзаж.
Зелена сутрин и зелен покой.
Минават хора за колаж.

Отсечен дънер като гроб.
Останал без снага и сянка.
На свойте корени е роб.

Мравуняк – пренаселен град.
Синигер – орехче крилато.
И синева без бряг.

С бастун поклаща се старица.
В очите й усмивка.
На своята съдба царица.

В краката ми шума танцува.
Дърво, оголило ръце.
Гората си сънува.

Небето притъмняло.
Пробива слънце зад мъгла.
Но път не е избрало.

Проблясват сенки голи.
Безлични, анонимни.
Избират свойте роли.

Оставят тежък аромат
следи от миналото вчера.
На спомените водопад.

Цветята вече без парфюми.
Ръце оголило дървото.
Изпуска стих без думи.

Небето – покрив без къща.
Върти кръговрат.
Всяко ято се връща.

Живот, от някого забравен.
Сам под небето.
До птиците оставен.

Захвърлена бутилка ром.
Парче  одеало.
И мостът може да е дом.

А вятър-скитник броди.
Гнездо, хралупа, дупка.
Път, който  води.

Небето е като пустиня.
Надвисва над света.
Дъждът е милостиня.

Пуша с лице към съседа.
Някой излиза от двора.
Никой не гледа.

Изскърца вратата.
Котка уплашено бяга.
Следи по земята.

В прозореца слънчево зайче.
Чувам крилата на гълъби.
Едно отчупено крайче.

Пуши съседът към мен.
До него прозорец, зейнал уста.
Слънцето взе своя ден.

Нощта се завърна.
Дворът затихва забравен.
Някой си тръгна.

Сипвам си кафе.
Натежало в плод дървото.
Седмото небе.

Нещо се сбъдна.
Кучето лае на прага.
Някой си тръгна.

Път под хоризонта влиза.
Снощи от звездите
броеница си наниза.

Пълнолуние сияйно.
Птиците мълчат.
Пазят нещо тайно.

Пътува желание.
Заостря розата бодли.
Красиво наказание.

Листа златисти.
Покрили в корените лято.
Вали.  Сълзи лъчисти.

Сутрин бледа.
Още ми се спи.
Слънцето ме гледа.

Пейка и една цигара.
Времето поседна с мен.
Нещо ме изгаря.

Птичи зов.
Мълчи всемира.
А денят е нов.

Гарата почива.

Вятърът завихри прах.

Откачи локомотива.

Гарван отлетя.
Зимата е стегнала прегръдка.
Пада тишина.

Стъпвам в Новата година.
Всичко същото е пак.
А какво отмина?…