Косите на вятъра

Ние не си говорим.
Само разменяме думи.
Много повече спорим
и съкращаваме онези пространства,
през които е минало времето.

Но думите са най-висшите тайнства!

А ги товарим, товарим с бремето
на дълги и болни мисли.
Пренебрегваме простите думи.
осредняваме всичките суми.
Ръкомахаме, сякаш се борим
и приказваме.
Но не си говорим.
Трябва ни чейндж-бюро
и на най-простите думи,
Защото стойностите не са чисти
и са погрешни словесните суми.

Напрягаш сили – час по час,
душата си изцеждаш,

оставайки без глас,

обичаш и роптаеш

и всички са ти мили –

деца, отчаяни отрано,
деца, останали без сили.

Прощаваш всичко,

всичко им отдаваш,

не чакаш никаква награда,
но не очакваш и да страдаш…

И вместо път да им отвориш,

отваряш стара рана –

с лъжа животът ни започва
и целият се точи във измама!…

Все още ни тежи
от тази болка,
със която сме родени сред обич,
призрачни лъжи,
от полуистини, жестоко ослепени,
вървим и вкусваме света –
бутилки, маса,
дом,
уют,
нощ, улица, прозорец,
скут,
живот и някаква посока,
надежда, вяра, кражба,
време, стока –
слуга в изчерпана епоха
и роб на свободата,
където всичко се заплаща
с апатията на децата.

Жената все така понесла бе
на младостта си кошницата,
береше плодовете –
и горчивите, и сладките.
Снагата си извива непрекършена
и прави завет срещу бурята.
Така замислено и безразлично
се смесват земното пълзене
и относителността.
И цялата е нерв,
опънат върху смисъла на барабаните
и
вместо гняв –
две шепи благодарност
върху едно така изсъхнало лице,

което има от какво да се оплаква,
но няма за какво да съжалява.

Бяло, бяло като нажежено желязо,
бяло, бяло до смърт
с бяло, бяло венчило
идва неумолимо денят.

Няма никакво връщане,
сам си с изгрева бял –
едно ново пробуждане
на един почти оцелял.

Всичко отдавна е станало,
всичко е само начало
на онова, най-първото раждане
върху празното бяло.

Луната се блъска в главите
на будните,
посипва косите им с пепел
от мрак,
фалшиво крещят по нощната
улица –

смъртта е големия страх.

Играе безсмъртната кобра
на Хаоса

и

чака да млъкне човешкия
глас –

единствен съдник

на всеки,
посегнал

към

вечната власт.

Трябва някак си да устоим –
обич с обич се равнява;
трябва някак си да извървим
вярата, която ни остава.

Трябва тихо да прегазим
инстинктивните лъжи,
нещо чисто да запазим
през затворени очи.

Трябва в себе си да скрием
истини, излъчващи омраза,
в изгрева да се открием –
спомените са зараза.

Трябва някак си да опростим
всяка искрена човещина,
просто трябва да вървим
заедно в огромна самота.

И ако обидата боли,
ако не потъне във забрава –
просто затвори очи –
може би си заслужава.

Молитва за Балканите
Песен
Господи, смеси отново народите
направи от войниците хора,
да влиза слънце в затворите,
смъртта да почувства умора.

припев:
Попитай небето, попитай луната,
прелитат ли птиците с визи,
къде е сърцето, къде са гнездата,
къде са Христовите ризи…

Граници, всичко е в граници,
маршируват по старите рани,
бягат хора, дечица със раници,
домове са им мръсните гари.

Нека мъжът се завърне в жената
и вратите останат отворени,
нека спомен виси на стената
и се върнат всички изгонени.

Помниш ли братята
дето разпръснали
тънкия сноп на своя баща.
Тангра над всеки изпратил възкръснали
стари легенди и нова земя.

Днес векове ни тежат и сме вързали
уморени коне в неуморна мечта.
Пазят песните думите отчески,
но не можем докрай ги изпя.

И ни свърза в импулсите творчески
монотонно, магическо

на-на-на,

на-на-на…

Когато пропада държавата
и бягат в паника хората,
кой ще изсърба попарата,
кой ще издиша умората?

Пресмятаме старите сметки,
а новите още не знаем
и като кучета в клетки
утрото в тъмно гадаем.

Крещят свободно талантите
и търсят площад за изява,
скърцат на вятъра пантите
и всеки по неща продава…