Дъх и шепот

Перести облаци,
призраци рошави,
сякаш раздърпани
в нечий двубой.
Бавно се гоните,
нежно разстилате
белия пух от телата.

Странните форми
изписват в небето
бяла следа и вият опашки
малки пътеки,
изтлели встрани
и прозира през вас
синевата.

Като плетени шалове
диплите дълги ресни
и изчезвате
пръснати,
сякаш не бяхте дошли.

Някак въздухът говори,
клони и листа шептят,
а роса блести и рони
думи, без да се мълвят.

Някъде бучи морето,

вятърът пищи в косите,

облаци изскачат от небето,

а покой издишат дълбините.

Чувам собственото си сърце,
чувам времето свисти,
пада в двете ми ръце
цялата вселена, не тежи.

Дърпам за опашката безкрая,
той дори не ме усеща,
но отвсякъде накрая
в приглушена нощ ме среща.

Гледам как душата се показва
с птиците между крилата,
а небето пак разказва
приказка за светлината.

Някъде кълвачът чука,
по скалите се търкаля екот,
изворче подскача и бълбука…
Цялата земя е дъх

                                и шепот.