Нежността на всяко листче,
по което дъжд сълзи,
е живот край дълъг път,
натежал от каменни стени.
Устрем на река, запушен,
от издигнатия бент,
резерват, зад който сгушен,
звяр, почти опитомен,
чака своята хранилка,
ласо, в градската пушилка,
пада върху Джомолунгма.
И върху отсечените клони
нашата човешка джунгла,
водена от същите закони,
тъпче нежната трева.
Удря дъжд високите колони,
в дъното им – корен от мечта.