Каменна вечност

Аз пиша, тъй както дишам
и дишам, тъй както пиша.
Примесва се глътката кислород
с един одимен ненужен живот.
Но има една хипотеза
за моята странна фотосинтеза –
когато някъде някой сломен
отпие от стих, в стиха утешен,
значи нещо в нагона на звяра
има нужда от слово
и в словото – вяра.

Камъкът е наш кумир –
пред огромните стада
търси старият пастир
фундамент върху скала.
Върху меката й пръст
хвърляме полезно семе
и разпъваме на кръст
плодородното й бреме.
По алеите широки
камък заравнен строим,
никнещото без посоки,
бързаме да подравним.
Неспокойни еколози
лягат голи на площади,
а под черните прогнози
очертаваме ливади.
Върху каменни основи
крехко стъпва вечността,
багер упорито рови,
за да стигне до скала.

В пропастта на утайки
от похот, лъжа и порок
се търкалят
и някъде съхнат сълзи.
Невъзможен е вече
обратният скок
и от болката бликват
свежи реки.
Ти усмихнат лежиш
под безгрижно презрение,
а устата самотно мълви…
Ослепен от импулси
на чиста любов и съмнение,
чуваш себе си,
спрял безнадеждно,
на своя живот отстрани.
И записваш всичко прилежно.

Любовта е барелеф –
и в изпъкналите форми
тайни от игрив релеф
пъчат се над норми,
плоски като униформен ред.
В камъка на градска тишина
нощни сенки се огъват,
спомени, оплискани с мечта,
в улиците се препъват.
И под скулптори, обзети
от властта на миг горещ,
падат фигури, излети,
с восък от припалената свещ.
Тъжна пейка отразява
пламналата си луна.
Спи градът, любов вдълбава
гръб в отсрещната стена.

По твоя зид
бръшлян се впива,
донесъл древен мит,
пълзи, не си отива –
зелен, противоречив,
не знаеш зло или добро,
опасва камъни – красив,
забулил твоето „защо”.
От неговия корен пиеш
най-свежа упоритост,
в листата му ще скриеш
мечтателна извитост.
А бавно ще расте,
под клоните покрит,
и в двете ти ръце –
един безсмъртен зид.

Любов, от самота родена,
не е любов, а сок от плод –
неистова и заслепена,
изсипана на твоя под.
Полепва бързо по ръцете,
но някъде, изгубена, залязва,
над смачкано от нежност цвете
следата си дори не отбелязва.
В целувката й няма семе,
мълчи, не пита и не отговаря,
отскубва мигове от време,
ранява, белег не оставя.
Любов, от вино по-гореща,
попарва твоя жаден дъх,
безкрайна в кратката си среща,
разстилаща и мека като мъх.
Като сърна отнякъде пристига,
уплашена, потрепваща и дива,
а в погледа й девствен мига
магия – чиста и красива.
Любов, от самота родена,
над извор тяло вкаменява –
сама от себе си изпепелена,
самата себе си възпява.

„Всички се връщат към природата,
но никой пеша” – афоризъм

Няма вече селяни в селата
и не беше прав Русо –
връщането ни в гората
не е наше естество.
Можем ли сега да спрем
генетичната ни жажда,
да се раждаме и да умрем,
без над нас да се изгражда
сигурност в човешки град,
в който слабият да оцелее!
Може ли в цивилизован глад
босонога битност да живее?
Всяка билка е трева-отрова
върху блян и гнойна рана –
лек ли е или заблуда нова?
Имаме една забрана –
само раят е недостижим.
Но в нощта на всичко диво
свят изкуствено строим –
мразим го, но е красиво.

Неподвижна е душата ми,
в камъни отеква зов,
остриета под краката ми,
спомени, заоблени с любов.
Две усмихнати деца,
гушнати, остават на площада,
през косите им нощта
шмугва трепет и пощада.
Тежък мирис на раздяла
граби от препълнения час.
Нощ в душата ми е спряла,
между камъните – страст.

Танцуваш, разлюлян от своето пиянство,
надничат зад гърба ти всички бесове,
по улицата носиш градско хулиганство,
а в самота измисляш нови богове.
Пресичаш винаги на диагонал
посоките, опънати праволинейно
и някъде на ъгъла, поспрял,
прозрение те среща чудодейно.
Премигва строго светофар отпред
и с всички преминаваш машинално,
а нещо в простичкия ред
повлича и отблъсква те брутално.
Танцуваш пак в най-късни часове,
когато нощ шушука в детски сън.
Разплиташ своите неравни редове,
а празно, гордо и Космическо е вън.

Ти винаги ще носиш жажда,
изгаряща, отпиваща, неутолима,
ще ме пресрещаш и ще се възражда
случайна пролет посред зима.
Ръцете ти ще се протягат,
очите ти ще ме следят,
ще ме проникват и ще грабят
прахта от бягащия път.
В ъгли на срещите случайни
танцуват весели искри,
пламтят докоснатите тайни
и тлее жар след босите следи.
Ти винаги ще си до мен –
тъга усмихната, приседнала надежда,
ще отминава грубо всеки ден
и всеки ден ще те поглежда.