В пропастта на утайки
от похот, лъжа и порок
се търкалят
и някъде съхнат сълзи.
Невъзможен е вече
обратният скок
и от болката бликват
свежи реки.
Ти усмихнат лежиш
под безгрижно презрение,
а устата самотно мълви…
Ослепен от импулси
на чиста любов и съмнение,
чуваш себе си,
спрял безнадеждно,
на своя живот отстрани.
И записваш всичко прилежно.