Пътят към храма

Имам ли време да изрека
десет хиляди неща,
мога ли да назова
неназованото в света?
И не се множат словата,
свързани със естеството –
нови етикети на нещата
край енергията в доброто.
Пълни с думи, топли шепи
галят пищната природа
и се блъскат като слепи,
щом в нощта й заговоря.
Смело видимото комбинирам
и нюансите преливат,
търпеливо ще бродирам,
тайни ще се скриват.
Ще избяга вечността,
но на нейното начало
с десет хиляди неща
ще й хвърлям покривало.

Вървиш
и под краката
тревата бързо се изправя.
Самотен
в своя път,
след теб – пролука
клоните затваря.
И ако няма
кой да те последва,
и ако няма кой
следата да утъпка,
посоката ти
няма да напредва
и твоята молитва
ще се свие в пъпка.
Гората няма да разлисти
край твоя храм
свещена книга –
останеш ли на пътя сам,
път няма никого
да стига.

Животът ни е обграден
от четири посоки.
И време, отпечатано в материи.
Но е единствен и свещен
в критерии
от мярката ни по-високи.
И винаги
пред нещо свише
ще търсим истинските си права,
откъснем ли
неземното по-висше,
ще се погубим в свобода.

Справедливостта е мост,
под който тече отмъщение.
Жреци пречистват се на пост,
но копия стърчат на бдение.
А слънцето над пирамидите
за всички праща суша и пече.
От крехко равновесие, неудържимо,
извиват се апсидите
по градските стени.
И нещо все остава непростимо.
И някой все отхвърлено мълчи.
Справедливостта е
кръстопътно отношение,
а не присъда –
обвързани сме в солидарност.
И търсим своето спасение,
а никъде не капе благодарност.

Сам
в огледалото.
Знаеш,
че си обичан и пазен,
че ти си му тялото
на дух, непрегазен,
от път споделен.
Образ,
разчупен в реката,
вятър в прашния ден,
ти си ръката,
стиснала пръст,
от брега наводнен.
Сам
през посоки,
извити на кръст,
пазиш в очите
сенки високи
на свое табу.
И мълчиш под звездите
с глас.
И мълчанието ти
се чу.

Най-топла е безлунната земя,
когато в семена прелива
и нощ по нашите тела
от изгрева нетърпелив ни скрива.
Под стъпките чувствителни и боси
не се забиват тръни остри,
остават всичките въпроси
на чувства несравними мостри.
Любов, където тайно правим,
израства нежен южен мъх,
в тревата неизбежно ще оставим
ухание от смесен с влага дъх.
Безименно ще се разпръснат
неуловени мисли, капки бистри.
Цветя по вятъра ще се откъснат …
Дано по диплите му цъфнат чисти.

Малка стаичка,
изгонена квартира,
пуст етаж и скърцащ под,
никой дълго тук не спира,
никой не реди живот.
Кратки срещи,
жар недогоряла,
стара дупка на пердето
кани лъч в луна изгряла,
изгрев спира на сърцето.
Скриваш миг откраднат в джоба,
стръскваш паднала мазилка,
ден с препълнена утроба
носи сенки на носилка.
Кът, отчупен от небето,
своите следи измита,
а виси върху въжето
белег, който не отлита.

Изгонени в простора
се реят мисли невъзможни,
премиташ ежедневно двора,
плевиш израстъци безбожни.

За друг живот мечти засмени
зариваш в таен дневник,
косиш тревите неродени
и падаш в сухия им плевник.

Отворил опита си в мъдрост
света познат разлистваш,
в усмивка, стинеща от твърдост,
тъгата в устните изчистваш.

Познанието безутешно
прескача малкия ти праг
и те прегазва безпогрешно
стихия в бягащия впряг.

Разлива Нил
водите благодатни,
зърна покълват
за живот.
Пустини в класовете
златни
от песен плодна
се изпълват.
Лъчи изгарят
гърбовете,
походката е
по-свободна
и градовете
се отварят
пред шествието
на кервани.
Нил бавно
се отдалечава.
В ключалката
на складовете пълни
стои невидима
закана –
пустинята се разширява
и само
робски труд
остана.

Назованото е нашата победа.
Всяка формула ни гледа
върху крехките везни.
Кулата от Вавилон
свои пластове реди
в нов глобален дом.
Разум мрежа
симетрична сплита,
хипотези като стръв
в крачката ни се оплита.
Някой ще узнае пръв
назованата Вселена
може ли да бъде подредена?
А историята като цел
хаос жестоко е отнел.