Всяка сутрин в Африка
се събужда газелата.
Тя знае, че трябва да бяга
по-бързо от най-бързия лъв,
за да не бъде изядена.
Всяка сутрин се събужда лъвът.
Той знае, че трябва да надбяга
най-бавната газела,
за да не умре от глад.
Няма значение
дали си лъв или газела.
Щом слънцето изгрее,
трябва да започнеш да бягаш.
Африканска пословица
–––––––––––
Раздел 7 от стихосбирката „Там, където свършвам“
Дали ще спреш
пред белия лист,
пред бялото платно,
пред бялата луна
или ще се наведеш
в утъпкано петно
над черната земя,
над черното море,
над черния всемир –
ще очертаеш своя знак
с върха на всеки ден.
В природа и пространство,
над светлина и мрак
клатушкаш се непобеден
в култура, оран и пиянство.
Дали ще седнеш гол
под Космоса открито
или ще припълзиш
под своя навес скрито
все някъде
ще се подпишеш.
Не можеш просто
да вървиш и дишаш.
В целия строен пейзаж
с тиха жестокост
някой вече умира, ранен,
сянка лази по празния плаж
и залезът гасне смирен
по някакъв древен закон.
Игра на импулси и воля
незримо прониква
и чупи копита буйният кон –
какво ще го спре,
какво го подтиква
да скочи над свойта съдба?
Почти обуздали стихии и мрак,
в браздите, поставили страж,
все някъде някоя луда мечта
ще сбърка сметките пак,
ще пръсне този пейзаж.
Онези мигове, които
откраднахме, за да усетим,
че неочаквано и скрито,
любов ни дебне! Светим
като светулки из душата.
Нощта се озарява меко.
Надничаш в шепите
и дишаш леко
в бедрата на земята.
В очите блясък, отразен,
с потръпващата светлина.
И пръскат в мрака
цвят зелен
ухания, разперили крила.
Онези мигове се стапят
– застинал восък, още топъл,
трепери пламъкът и капят
игриви сенки, глъхнещ вопъл. . .
Целта е винаги по-твърда
от метала на стрелата.
Преследваш вярната посока,
докрай опъваш тетивата,
забива се върхът,
но по-висока
е твоята последна кауза.
Разкъсват плячката около тебе,
утихва въздухът
и в тази сладка пауза
на прицел някой ще те вземе.
Това желание събира
на глутниците страховете.
И бягаш, някъде извира
самотна цел над върховете.
Преследваш я,
за свойте близки я наричаш,
а всъщност някъде нагоре
сам корените си отсичаш.
Ubi libertas, ibi patria
Виси в централата на Брюксел,
покрита с черен креп, шега:
България е тоалетна –
един артист ни припозна.
Наивно чудим се защо!
Митът с Батак ни предизвика,
но може би това е Ватерло
с една република, която
не е на чисто и на свято.
И още в стар идеализъм
възпяваме природа и земя,
но пазим ли патриотизъм
за хората ни по света?!
Безименни в глобален град,
немили и недраги – все народ…
Гневът от гордост
или чувството за глад
понякога ни прави патриот.
Тази нагъната шир на Балкана
на един полуостров пресича сърцето.
Песен тъжна, протяжно разстлана,
по двете му шепи от север и юг
пренася съдбата до брега на морето,
където буря поглъща спомен и звук.
Тези проходи – тънки черни тунели,
непоклатимо извили снага,
твърд и небе под мъглата преплели,
нежни за свои, коварни с врага.
Има народ, разположил отчески стан,
в равнините от двете свети посоки,
по гръбнака в небесен Балкан
и под тихите сенки дълбоки.
Този странен народ в равнината
пази дълго от двете страни
свойте пътища в планината
и нейните плачещи още върби.
Христос не е говорел за Родина.
И Маркс не я признава.
Любов или подземна мина,
която ни взривява.
Навсякъде Волтер се забавлявал,
от Лондон в съпротива
де Гол е управлявал.
Родината убива!
Но какво е Отечество –
поетът се питал:
„Хиляди –
маса –
народ!”
Вплели в братска престрелка
своята кръв –
род срещу род,
юмрук до юмрук.
Или онзи куршум, повалил
между Север и Юг
Ейбрахам Линкълн.
Отечеството е войната!
Хан Омуртаг повелил,
че по право владее земята,
където се е родил.
И стоели на бдение
народ от войници.
В световни мисии
кръстоносни редици
търсили свойто спасение.
А княз Борис приел
книги, азбука и ученици.
Родината е блян!
Паисий посочил
робския срам:
Юроде,
имаш ли име изобщо?!
Едва тогава Балкана
позна едно бъдеще общо
и своята песен захвана.
Сбогуването е отрязване –
отрязване на жива плът,
откъсване на дни и нощти,
погазване на страст,
затрупване на път,
заравяне на спомен,
освобождаване от власт.
И върху някой кръстопът
под сянката на знак съдбовен
и жалиш,
и щастливо се отправяш
към нещо ново или старо –
все едно …
Въпросът е какво оставяш!
И да не питаш никога „какво” .
Не сме природа и градим
огромен град
с изкуствени стени,
почти над времето стоим,
наречени цивилизация.
Но някъде накрая
оставаш във капан.
И пиеш свойта екзалтация.
Безкраен лабиринт, завои –
промъкваш се,
издърпваш се издран.
Пространство на затвор
или измислени покои.
Но вечно прикован.
И само Прометей ще разбере
човешкото в човека
и болката, която го кълве,
и огнената му пътека.
Над облаци простор открила
с най-тъмносини езера,
България, изтеглена от Рила,
достига свойте небеса.
Тук няма Зевс и богове,
дори Орфей тук не е пял.
По остри, бели върхове
самият Космос се е спрял.
Един отшелник тук е бил,
оставил царствения си завет
и някъде в горите скрил
безсмъртието на поет.
На Вазов „рилската пустиня”
все още в тих и девствен мир
шепти за нашата светиня
под глъчката на своя манастир.
