Не протягай повече дланите си напред. Остави пеперудите сами да търсят докосването до светлината. Ние сме натрупали достатъчно усещания, за да очакваме допира като възмездие. Докосването е преодоляване на беззащитността. Не протягай пръстите си в пробива на мрака – там ще хванеш само лутащите се пеперуди.
Те усещат светлината едва, когато се опарят. А ние си причиняваме болка не защото сме лоши, а защото не го осъзнаваме – привлечем ли нещо, което искаме да притежаваме, ние го стискаме до удушаване, защото сме безпомощни да следим движенията му извън собственото ни пространство, обладаваме го нежно, но и жестоко, за да сме сигурни, че ще го подчиним, защото обикновено сме силни само пред слабите.
Приемаме свободата като отношение между неравни, а не като отношение между различни, разбираме раздялата като страдание, а не като избор, измерваме разстоянията като забрава, а не като очакване, изпитваме оргазма като кулминация, а не като импулс, изцеждаме енергията си като наркотик, а не като съзидание. Ние никога няма да бъдем самите себе си, ако се губим след допира и ослепяваме от светлината. Ще си останем пеперуди, които летят, докато изгорят крилата си.
Някой ден ти ще причиниш болка на мен, и аз ще причиня болка на теб. Това е неизбежно, щом сме имали миг, в който сме били щастливи. Но това няма да бъде страдание. Това ще е болката, с която ние дращим душите си, за да остане усещането, че сме нужни. Страданието е абсурдността на онзи полет на пеперудите, който ги убива. Не искам никой да лети така, дори и заради светлината. Затвори очи и погледни. Там, в мрака на клепачите ни, има достатъчно светлина. Присъствието на нещата е в самия теб. Аз съм в самия теб. Ти си в самата мен. Всичко друго е излишно.
Пеперудите ще паднат на земята, момичето ще прибере дланите си и в погледа й няма да има повече страх, отколкото учудване.