За пеперудите и хората

„Аз почти не вярвам в милосърдието.
Онова, което ме гнети …
е частицата от един убит Моцарт”

Екзюпери

Не знаем
и се свеним да поставим
цена на живота.
Толкова евтин е.
Най-евтиното нещо на света.
Оценяваме Моцарт.
Останалите
са без имена.

Огън поддържаме
пред незнайния воин.
Христос
не назовал спасените
и те не го спасили –
милосърдие завещал
към … човечеството.
Затова го убили.

Земята на хората
има свойта цена.
Само хората
били заменими –
хората без имена.

По пистата на светлината
коси преплитат цветове,
във ласки се върти земята,
родила всички светове.

„Това е мигът, когато се постига
едно истинско поетично откъсване от този свят …”

Ф.Г. Лорка

Копаеш толкова дълбоко
и избликва внезапно,
и се къпеш,
и даже не знаеш
какво те залива
така изведнъж.
Дали докосваш небитието –
далеч от живота,
далеч от смъртта –
едно изцяло твое
изригване на житието.
Откъсваш лимони
от слънчева жар,
изстискваш душата,
принасяш я в дар
на хаос в дуенде сътворен,
отворен към живото,
от смъртта ослепен.

Беше утро. Ранно утро.
Витоша блестеше,
улучена от слънцето.
Беше вчера. Беше понеделник.
Стоях на спирката

на път за работа.

Стоях, непоклатимо убедена,
че пътувам из Вселената.
И всичко беше толкова усмихнато.
Трамваят бавно намали,
пое тълпата и потегли.
И струваше ми се като шега,
че беше понеделник

– ден за работа.

А слънцето изскачаше от Космоса.
И вече се усмихвах само аз.

Не протягай повече дланите си напред. Остави пеперудите сами да търсят докосването до светлината. Ние сме натрупали достатъчно усещания, за да очакваме допира като възмездие. Докосването е преодоляване на беззащитността. Не протягай пръстите си в пробива на мрака – там ще хванеш само лутащите се пеперуди.

Те усещат светлината едва, когато се опарят. А ние си причиняваме болка не защото сме лоши, а защото не го осъзнаваме – привлечем ли нещо, което искаме да притежаваме, ние го стискаме до удушаване, защото сме безпомощни да следим движенията му извън собственото ни пространство, обладаваме го нежно, но и жестоко, за да сме сигурни, че ще го подчиним, защото обикновено сме силни само пред слабите.

Приемаме свободата като отношение между неравни, а не като отношение между различни, разбираме раздялата като страдание, а не като избор, измерваме разстоянията като забрава, а не като очакване, изпитваме оргазма като кулминация, а не като импулс, изцеждаме енергията си като наркотик, а не като съзидание. Ние никога няма да бъдем самите себе си, ако се губим след допира и ослепяваме от светлината. Ще си останем пеперуди, които летят, докато изгорят крилата си.

Някой ден ти ще причиниш болка на мен, и аз ще причиня болка на теб. Това е неизбежно, щом сме имали миг, в който сме били щастливи. Но това няма да бъде страдание. Това ще е болката, с която ние дращим душите си, за да остане усещането, че сме нужни. Страданието е абсурдността на онзи полет на пеперудите, който ги убива. Не искам никой да лети така, дори и заради светлината.    Затвори очи и погледни. Там, в мрака на клепачите ни, има достатъчно светлина. Присъствието на нещата е в самия теб. Аз съм в самия теб. Ти си в самата мен. Всичко друго е излишно.

Пеперудите ще паднат на земята, момичето ще прибере дланите си и в погледа й няма да има повече страх, отколкото учудване.

„… една прозявка само

ще глътне този свят”

Ш. Бодлер

Стърчи на клона стар
последното листо
след вятър отшумял.
Стърчи като кошмар
и спуска малка сянка
на пътя опустял.
Разперило ръце,
дърво като плашило
безропотно изсипва
под голото небе
последните въздишки,
които е прикрило.
Една идея само
листото ще подхване
преди да полети.
И между свойте длани
ще го стиска.
Докато го изсуши.

Няма по-сладка вяра
от това, че си тук и си жив
само за миг.
Неспокоен, греховен,
блудстваш, прощаващ,
с този естествен вик
пред смъртта.

Бих заличила всичките гробници,
всичките храмове и
туристите в тях,
бих издигнала паметник
само от вятър и
прах.

И когато
просто ни няма,
в тази жестока Вселена
все ще останат
двама …
Та какво е Христос
без Магдалена!

Аз знам, че тъпча стара болка,
която даже не боли.

Усещам те
и ти принасям в дар

последните си грехове.
Жар тлееща и нестинарка,
две боси стъпки върху огън.
И въглени, опърлени от жива плът.
Аз знам, че болка стара тъпча –
най-тъжно е, че не гори.
И не пожар,

а пепел ситна

се трупа като пресен сняг.
Там, под снега,
напират минзухари.
Какво стебло ще разцъфти от пепелта…
Аз знам, че тъпча болка стара,
а даже няма да ме заболи.

Вярно е,
живеем до последния си миг,
но само с първата половина
издигаме си пирамида.
И трябва да е с камък,
не от мека глина.
И трябва да е с йероглифи,
не от старо злато.

Един
ще се опита да краде,
друг
ще посее цветове богато,
а трети
бавно ще те разчете.

„Здравото и силно чувство е лишено от вкус”

Т. Ман – „Тонио Крьогер”

Изкуството е разпиляната сперма –
усещаш влагата, която изстива.

Не се ражда нищо.

Изобразена и назована,
страстта неизбежно загива.
Утолените сили полепват
по всяка материя.
Причудливите форми
поставят нови загадки.

Изкуството е мистерия.

В него само невинни весталки
могат да намерят покой.
Старият опитен жрец
се опитва да бъде гадател…

Но не и творец!
Изкуството хищник е.

Пие от живото и жадно повръща,

всичко желано

в жертва превръща

и вкаменява красивото.