Когато погледна небето
в притихнала и уморена нощ,
луната е по-близо до сърцето,
а болката е като нож –
разрязва спомените и ги пръска,
забива острието в тъмнината,
а аз се мъча да откъсна
на вдъхновението искрата.
Защото всяка песен е самотна,
а търси да те стигне и докосне,
в небето – скитница сиротна,
в земята – сянката ще просне.
Развява вятърът косите,
на песента се наслаждава
и не сълзи, роса остава
по връхчетата на тревите.
Когато гледам към небето –
безоблачно и оголяло,
усещам пулс на битието
и в него – своето начало.
Събирам спомените пак
по-близо до луната.
И всеки е невидим знак
за пътя в мен самата.
В нощта завръщат се обратно,
надиплени на върволица,
за всеки към небето необятно
запазих по една звездица.