Ние винаги оставяме някой
в някоя степ –
да бъде разпънат на кръст.
И слънцето да го гори в зеницата.
Ние винаги хвърляме леко
твърда коричка хляб –
и невинно газим същата пръст,
която ражда пшеницата.
Ние винаги в нещо
се вричаме –
но можем ли като теб, волна птичко,
да различим какво сме избрали.
И само животът
е по-безкраен от всичко,
на което сме се отдали.