Там,
където свършвам,
започвам Аз –
тази, която не съществува,
не присъства,
не е Била и няма да Бъде,
тази, която Е –
неповторимо в невъзможното,
зад границите на граничното –
Азът,
извън мен самата,
където всъщност
започвам…
––––––-
Раздел 1 от стихосбирката „Там, където свършвам“
Сложи твърдия камък
до прага
и го чакай да стане
зелен –
слаба трева ще го
подкопава,
южен мъх ще завива
гърба му студен.
Сълзите му пясъчни
вятър ще вземе,
мощен дъжд ще го гали
след зной уморен,
ще настане за сеене
време,
ще се пръсне
в най-меката нива
сломен.
Сложи твърдия камък Read More »
Отивам в задънена улица.
Там умират кучетата и несретници.
Там Христос е бил разпънат,
а вярата разпънала света.
Грозното е част от всичко,
злото е искрата между двама,
красотата Достоевски ще спаси…
Господи,
изглеждаме така добре.
Там имало за самоубийци мост.
И клуб за аристократи.
И магазин за граждански права.
И мелница за всякакви народи.
Изобщо всичко имало!
Достатъчно ли е обаче всичко?!
Когато вярвам –
умирам,
умирам сляпо в нещата,
които обичам и искам,
и нощем в кошмари намирам
бяла лястовица с умора в крилата –
и протягам ръце, и я стискам…
Слънчев лъч. Топлина. И пробуда.
Аз отново живея, съмнявам се, чакам,
в недовършеност, бедност, прокуда,
да посрещна всички, които обичам.
Бели дрехи в тежко време препирам,
тежки думи гневно изричам,
но когато ви вярвам-
сладко умирам.
И възкръсвам.
И пак ви намирам.
Няма по-чисто
и жестоко удоволствие
от аутопсията на красотата.
Всеки неин нерв
е изтъкан от бeзразличие
към стойността и към цената.
Всяка нейна форма е похват и стил,
изваян в самотата
на света, преди да е родил –
красотата е процеса на обичане.
Всеки неин образ
е самоотричане,
на което
сам
ще си герой и жертва,
гроб и храм.
Изплетох свойта земна мрежа
и всички дългове платих,
от тук нататък всяка грижа
е някой ненаписан стих.
Все още имам малко време
да принадлежа на своята душа,
преди смъртта да ми я вземе,
оковите и да строша.
И бавно с всичко се прощавам
в смирена гордост и наслада:
каквото имам – завещавам,
каквото искам – не остава…
Така съвсем освободена
от всекидневното си членство
балансът на една Вселена
усещам в свое съвършенство.
Изплетох свойта земна мрежа Read More »
Ако исках
да бъда изцяло жива,
нямаше да мисля
за живота.
Но аз поисках
да измислям живота
такъв,
какъвто е в мене само.
Дали не го надживях,
създавайки мисълта си
за него.
“Хайде да си ходим!”
този глас ме следва
в целия ми път,
в целия ми дом,
сякаш не е дом,
сякаш не е път.
“Хайде да си ходим!”
някъде ме вика,
някъде отвъд,
сякаш съм дошла
нещо да довърша
и ме чака благодатно
връщане обратно.
“Хайде да си ходим!”
нежно ме примамва
нещото, което
чувства моя страх –
бавно ме сближава
с неизвестна Сила
и ме кара да копнея
някъде извън света
да остана да живея,
може би в смъртта…
Хайде да си ходим! Read More »
Романтиката на луната
е измислена от мрака на страха.
И от лицемерието
на сенки огледални.
Настъпва изгрева
към сгушените спални
и под лъчите му
забързаният Хомо фабер
подритва
недовършените сънища,
затиска бляновете с кламер
и прави път
през хилядите пътища.
Романтиката на луната Read More »
Бог е тук –
тук и сега:
проблясък,
миг,
случаен взрив
от свойството на вечността.
Самотен опит,
крехка сплав
от смачканите образи на паметта.
Енергия без скорост,
гравитация без маса,
поглъща късчета безкрайност…
Единствената права са числата.
И само тук, само сега,
съзнаваме,
че сме захвърлени в ъглите
на собствената си координата.
Като гол охлюв
се промъквам
между свободата и страха.
Пълзя в пропастта,
избърсвам на Вселената праха
и нося гордостта си.
На Господа съм малък гост.
Някой ден следите ми
ще станат мост
за хищниците – но аз ще съм им чужда:
от гордост
те просто
нямат нужда.