Зад границите на граничното

Духът на кучето
и духът на човека,
изоставени от случая,
тъкат лунна пътека.

Гмуркат се в кратковремие,
едновременно дъх ще си вземат
и остават на бдение,
докато цялата лунност поемат.

И духът им се сплита
като вой в тишината,
а в очите им скрита,
вечно дебне съдбата.

Като гладна вълчица вървя
с две малки вълчета в петите.
Отдавна не вярваме в бога
и нямаме прошка.
Но ако
обичта е нашто спасение,
което ни дава надежда,
какво ще дадем на надеждата,
за да спасим обичта?!

Подвижните пясъци на грижите
биха удавили всичко,
ако не беше

Удоволствието да изучаваш

бавното Потъване.

Времето е достатъчно
за усещането,
че Плуваш,
преди

да погълнеш

от Блатото.

Това е пълна лудост –
Да ходиш по ръба;
Това не е себеизява,
а транс по острието на света.

Не дарбата ни се раздава,
а с дявола се състезава.

Ако имаше
Дух Свети,
него щях да ударя
и да го оставя да чака
удара
по другата буза.

Ако имаше
още вяра,
ще застанем на кръста
и от двете си ризи
ще видим,
че едната
е чужда.

Аз имам само слово
и сянка в светлината,
и монолога си
в нощта,
които ще ми върнат
свободата.
И няма
да съм равна
с никого!

Слънчев ден!
Мой е този слънчев ден…!

– топлина
и живот от мен.

Дъх на пръст
и на нейната трева,
слънчев кръст
носи старата земя.
Само лъч,
лъч от бърза светлина –
първа вест
от вселенска тишина.
Свят,
роден,
в изгрева на слънчев цар.
Всичко в мен
слави огнения дар.
Слънчев ден –
жажда и утеха,

докога ще бъда защитен
в твоята небесна дреха…?

Небе.

Земя.

А помежду им
аз все така вървя…

И няма никога да те открия,
защото с много имена
създаденото подреди.
А в мен въпросите събра.
И в надпревара
ги отвърза…

Небе.

Земя.

А помежду им
вечността не бърза…