“Хайде да си ходим!”
този глас ме следва
в целия ми път,
в целия ми дом,
сякаш не е дом,
сякаш не е път.
“Хайде да си ходим!”
някъде ме вика,
някъде отвъд,
сякаш съм дошла
нещо да довърша
и ме чака благодатно
връщане обратно.
“Хайде да си ходим!”
нежно ме примамва
нещото, което
чувства моя страх –
бавно ме сближава
с неизвестна Сила
и ме кара да копнея
някъде извън света
да остана да живея,
може би в смъртта…