Светлини в хралупата

Човек не може под небето
да разположи свойто тяло
и търси кътче незаето
да огради
пространството изцяло.
И тука в своята хралупа
любов ще прави,
зимнина ще трупа
ще се кръстосат болни стави,
ще бягат мисли непокорни,
мечти за полет ще връхлитат –
ще скитат,
ще се връщат морни …
И пак гнездото ще оплитат.
Човек не може на открито.
И гладен, храм ще построи,
ще влачи тялото пребито,
ще влезе,
ще запали светлини.

Лежи през белия ми лист
незримо нежен отпечатък.
Денят окъпал се и чист
отминал лекичко нататък.
А аз сега го разпознавам,
изграждам го в слова
и бавно го възстановявам.
Израства в моята ръка.
В зелена пъпка – образа на цвят,
откъсната преди да разцъфти,
затворен в страниците ми е свят,
изречен миг преди да полети.

Още в пещерата
хуманоидът иска да се свира,
където между близки
е равен с равния
и хляба
сравнява с ореол.
Все по-обикновен
в една конструкция модерна,
в пресищането – просяк гол,
с права и сигурност снабден,
пилее свойта сперма.
От всяка пещера
просветва дебнещо око.
Човекът се завръща от града
с луната, гръб извила,
в скривалище
на племенна закрила.

Човешкото в човека е призвание.
Когато в стоките се влага
толкова старание,
а се разменят като вещи,
самият майстор тъжно слага
фабричен номер в будните си свещи.
Глобален свят и пребогат пазар,
живот за хората обикновени.
Вода и хляб в завета стар
и нов палат за всички бедни.
Удобства в социален мир,
борба с неконкурентна старост,
неистови реклами от ефир
и евтина, и дребна радост.
Човешкото достойнство виждат
в осигурен житейски старт.
Тълпи от варвари прииждат
към обожествения стандарт.
И ако гений живата вода открие
дали светът ще бъде по-красив,
дали след битка кой да я изпие
все още някой ще е жив?!

Науката от шепа посветени
изсипва свойта благодат.
Изкуствени слънца блестят засмени.
Не помним, че това е дар,
бунтуваме се като бели роби…
Понякога бездомният клошар
с по-висша гордост
из боклуците ни рови.

Покълва, набъбва, пробива и цъфва,
почти безмълвно, смирено и нежно
чувство, което красиво потръпва
и отпива утринен хлад безнадеждно.

Разлиства се кратко и кратко привлича
най-сладкия дъжд от сълзи на поет
и бавно листенцата крехки съблича,
търкалят се капки от восък и мед.

Покълва и някъде още в зародиш
е пълно с любов, а остава без плод.
Не можеш с вяра небе да разтвориш,
но можеш скала да пропукаш с живот.

Носи ме в мислите си само.
Дъждът се удря във стъкло,
а аз до мъжкото ти рамо
затоплям твоето легло.
Носи ме в сънищата празни.
Потъваме така дълбоко,
а после ни понасят разни
кръстосани течения високо.
Пази ме в своите надежди.
Денят отново ни обвива
с паякообразните си прежди.
Нощта ни вика и отвива.
Повикай ме в залязващ здрач,
когато хоризонтът стене.
Тревите ще са пълни с плач.
В косите ни ще капе време.

Не исках теб.
И никого не исках!
Човек така е устроен…
И се притисках
в гърба на всеки ден.
Сама зад свойте барикади
издигнах крепости от мисли.
Не търся изход през прегради –
стихът дома ми ще изчисти.
Животът ми като боклук
ще го заровят в обща яма.
Но словото ще бъде тук.
Целувам още,

а ме няма.

Любов, като език на котка,
обелва мойте кости,
белее скелета ми цял.
И тръгва на разходка
след дълги свети пости,
затворена в чувал.
Усещам как притихва
и пуска свойте нокти.
А бледен изгрев прихва
над будния ми сън
и дебнат ме отново
капаните отвън.
Понасят мойте мощи
изгубените лодки.
Пристъпват в бели нощи
настръхналите котки.

Унизените са всички,
които имат право на живот,
а за своята защита
търсят равенство
от чужда пита.
Обикновеният човек
е вече мярка за света,
но още няма евтин лек
за манията, че е властта.
Втренчен, по двете си ръце
брои мазолите втвърдени.
Богатството не спира да тече
и го прецеждат озлобени.
От ситото не капе пот
и в него мярката не е човешка –
еднакво право на живот,
но някои са просто пешка.

Ще те мечтая отдалеч и предпазливо
и аскетично страст ще се разгаря –
все по-дълбоко и красиво
в усещане, което се разтваря.
И няма по-невероятно чудо,
по-чувствено, извиращо и диво
от миг докосване, което
отпивайки, оставяш в жажда
само да скита под небето.
В пустинна треска и миражи
стърчат небесни стъпала,
а някъде под техните етажи –
затрупаните ни тела.