Има дни,
започват сиви,
намръщени, познати,
непроницаемо мъгливи.
Захвърлените слънчеви позлати
едвам докосват със лъчи
пробудените ми почти насила,
почти отворени очи.
И към деня снага извила,
прибира старата луна
изострения сърп,
отиват си звезда подир звезда.
Събудените птици с крясък
пронизват тишината,
а долу като ситен пясък
се ронят хората от самотата.
Понякога в такива дни
аз тръгвам бавно, машинално,
навъртат се изгубени мечти
и махат ми прощално.
А времето с прецизен график
те блъска и забързано следи
дали в претъпкания трафик
все пак уверено вървиш и ти.