Денят без мечти

Паднал ангел.

Паднала мечта.

Слънце в гърба ми,

зад ъгъла – моята сянка.

Правя стъпка, още една.

Облак плаче. Вятър говори.

Падат листа. Под краката ми

съхне тревата.

Няма нищо насреща.

Пада мрак.

Падаща звезда.

Всичко се вдигна високо.

И небето осиротя.

Падат дните в нищото.

Време, пропаднало в спомени,

кой би могъл да открадне?

В ръката ми – ръка на дете.

Дано да не падне.

Има дни,

започват сиви,

намръщени, познати,

непроницаемо мъгливи.

Захвърлените слънчеви позлати

едвам докосват със лъчи

пробудените ми почти насила,

почти отворени очи.

И към деня снага извила,

прибира старата луна

изострения сърп,

отиват си звезда подир звезда.

Събудените птици с крясък

пронизват тишината,

а долу като ситен пясък

се ронят хората от самотата.

Понякога в такива дни

аз тръгвам бавно, машинално,

навъртат се изгубени мечти

и махат ми прощално.

А времето с прецизен график

те блъска и забързано следи

дали в претъпкания трафик

все пак уверено вървиш и ти.

На тези, които обичаш,

дай свобода.

И останалите обичай –

те също се борят с неволи.

И под своята нищета

всички сме Ние – боси и голи.

Обичай и себе си, както обичаш

нежната ласка,

старата вярна мечта.

По чуждите пътища

пак ще се срещаме,

през тълпите ще тичаш.

Обичай ги всичките.

Подай им ръка.

Кой ще хвърли тогава камък

върху тези разтворени длани?

Би се срутил,

би изтекъл като пясъчен замък

гнева. Любовта ще те брани.

Тези, които обичаш,

са оформили твойта душа.

Те нямат нужда от думи.

Другите нека крещят.

Не ги гони,

защото всичките сме уморени.

Не ги отричай.

Погледни ги, когато заспят.

И пак ги обичай.

Само тук

И само сега

се събира целият свят на света.

Само в мен,

Само в теб,

само докато сме живи

помним тези,

които познаваме,

знаем тези,

за които сме чели

и предаваме в свойте деца

само това,

което искат да чуят.

А чуват ли важното

В нашия опит,

В нашия бог,

В нашата вяра.

Само тук

И само сега

Нещо се губи…

Аз се чудя,

Чудиш се ти

по-добър ли е целият свят

или просто в един кръговрат

някой умира,

а друг го забравя –

всеки със свойта надежда

и своята вяра.

Някъде мойте деца

търсят своето щастие.

Вече след тях аз вървя,

пълна с любов

и пристрастие.

Те своя избор намират,

аз зад гърба им оставам.

Те вървят,

вървят и не спират,

аз напразно ръка им подавам.

Всеки прохожда,

изправя се сам,

има своя пътека.

Ще се срещнем някъде там,

където се качваме трудно, полека.

Всеки пъпли, мълчи и не моли.

Виждам само в очите

всичките техни неволи,

блясък от радост,

следи от сълзите.

Някъде там мойте деца

свои спомени имат.

Идват нежно, с букетче цветя.

Усмихват се, не разказват как

са пораснали.

Слушат ме, после ме снимат

и след тях

дълго махам им пак.

Първа ракия

Селската кръчма отваря.

Денят се пробужда,

задъхан, устремен, не отмаря.

Млади мъже супа сърбат.

Без грижа, без нужда.

Безработни. Не бързат.

Първа ракия.

До тезгяха

кметът слага обяви

за свободни работни места.

Втора ракия.

Не стават. Весели, здрави.

Нямат работа,

диплома нямат.

Ден ще мине,

ден ще изкарат.

Има глад за бедни,

но гладуващи няма.

Дават стотинки последни.

Наздраве, може още една,

на голяма.

На мегдана сковали пейка,

сладко протягат крака.

Слънцето вече се скрива.

Те остават така.

Никой никъде не отива.

Ще им помахам

и ще отмина.

Какво да говоря?

Някъде в здрач ще завия,

след мен ще затворя.

Сядам за първа ракия.

Джагара, джугара.

Пийте бира.

Бигери, бигери.

Шкембето завира,

опашка голяма.

Джагара, джугара.

Смешна реклама.

Подскачаме радостни.

Колко е простичко

да сме щастливи.

Хора в метрото,

хора в ресторантите скъпи,

хора в коли

и пеша по площади –

добре облечени,

сресани, чисти,

донякъде здрави,

леко усмихнати,

леко намръщени,

често сърдити във къщи.

Тук-таме просяци, луди,

квартали опасни.

Има нещо сбъркано –

по статистика

сме най-недоволни

и много нещастни.

В тази несретна държава

толкова хора се срещат,

празнуват,

танцуват,

спортуват…

Джагара, джугара.

И на ъгъла пият бира.

Почивка отново плануват

и все нямат мира.

Нещо ги гони,

нещо тъгуват,

нещо им липсва…

И пътуват,

пътуват по пътища сиви.

А какво всъщност пречи

да са просто щастливи?…

Надеждата нищо не иска,

крачи боса и гола,

расте с всяка беда.

Тук нещо изплаче,

там нещо изписка,

носи цялата тежест сама.

Вярата нищо не иска

и не пита защо.

Броди и търси сърце,

уморено от опита,

да чака възмездие

за всичкото зло.

Разумът иска всичко.

Вечно задава въпроси

и оголва нещата докрай,

стои встрани и самичко,

смята и слага своята мяра,

но остава без надежда и вяра.

А животът е воля.

Жадно, ненаситно поглъща

и надежда, и вяра, и разум,

и гасне. И пак се завръща.

А беше вчера.

От вицове и смях,

живяха хората без вера.

И аз тогава бях.

И всеки шепнеше.

От неподвижност

по нас поквара лепнеше.

Не за свобода,

сега за ред

мечтаят тези хора.

И демокрацията

се скита заслепена,

куцука шумно без опора,

намръщена и уморена.

Но тези хора

с носталгията лягат още –

и едностранчива,

и изкривена –

в милицията, когато биха,

нощта им беше пуста,

беше много тиха.

Вървят и викат ядно,

въртят се като в клетка,

оглеждат се на гладно.

Кой плаща тази сметка?

И вместо сигурност

и предвидимост

един след друг мандати

и промяна.

В житейска обозримост

и малкото не им остана.

Площадите за свобода

потънаха безмълвно в прах.

А тези хора пяха песента.

И аз тогава бях.

Не беше ли това химера?

Но вече стана вчера.

Това е моята улица

къса като живота ми,

тясна като съдбата ми.

Винаги тичах по нея

и не свършваше тя под краката ми.

Любопитно и устремно гледа

към някаква своя награда,

някаква своя победа.

С нея света обикалям.

Беше вълнуващо,

тайнствено, искрено.

И се връщам, и в нея оставам.