Денят без мечти

Един несправедливо бил осъден,

но за статистиката ни какво е?

Един измамник някъде разбърква

кое е чуждо и кое е мое.

Един на улицата бил пребит,

но за статистиката ни какво е?

Лежи без име, от числа покрит,

какво като не знаем кой е …

Един човек, съвсем обикновен,

умрял на поста си дневален.

Живял порядъчно, без драма,

човек бих казала нормален.

Но във статистиката ни го няма!

А новините пак напират:

отново някой корумпиран,

а друг – отчаян наркоман,

на групи гейове скандират,

а всеки втори е излъган и обран.

Доколко трябва да ги умножим???

Когато стане толкова банално,

в статистиката ни ще отразим:

нормално!

Македония,

затворена в своите рани,

настръхнала,

тъпче спомени,

сякаш се брани.

Някъде има гроб

на моята баба –

но там, спомен няма.

Някъде някой зарови

надежди, кръв и борба,

но сега

поколения нови

гробове нови копаят,

старото име

със старите букви чертаят.

Може би

така защитават

бъдеще още несбъднато

и съжителство непростимо.

Земята още преравят,

където корени здраво са впили

едно минало неразделимо.

И още

не са ни открили…

                               На вуйчо и всички, които загубих

Когато някой си отива

и няма лек,

и краят е естествен,

остава ти да го обичаш.

Остава му да го обичаш.

 

Да вижда блясъка в очите ти,

в ръцете нежност да поставиш,

когато вика – да изтичаш,

притихне ли – да го погалиш.

С уют да обградиш дома му,

да не изскачат лекари внезапно,

изникнали посред съня му.

 

Да пускаш слънцето в леглото му,

да не усеща жал и мъка.

Да бъдеш сутрин първа до лицето му

и вечер да изчакаш да заспи.

Да дишаш с пулса на сърцето му,

страхът на болката да се смали.

 

И на Въпроса му да отговориш.

И ако трябва,

трябва да затвориш

отворената му уста,

когато дъх не е останал,

когато е дошла смъртта.

Като гражданин

бих искала да тръгна

по улиците ни – грижовна, кротка,

детенце паднало да вдигна

и доверчиво да го водя на разходка.

Но може ли

да си уверен,

че този мирен тротоар

ще те спаси, ще те опази-

случайност в списък черен

на най-жестокия кошмар.

И все по-често

ми се иска да обърна

надолу кофите с боклук.

Да ги разпръсна и повърна,

да размажа

противната им миризма.

Дали градът

безропотно ще изтърпи

да гази през огризки и блата.

Дали ще ме потърси,

ще ме посочи – „ти!“

отново ни върни света.

Достатъчно бях примерна

и подчинявах

режим на строги правила.

Понякога

по улиците сляпо бягах

срещу безумно устремената кола.

Ако потрябва,

ще се върна.

Отново правилно ще пресека.

Отсреща сфетофар – категорично ясен!

Но мога ли наистина да вярвам,

че така

ще бъде по-безопасен

животът, пътят и света.

„Четиресет и пет години стигат!“ –

поскачахме, щастливи бяхме,

за миг израстнахме,

простихме,

забравихме

и се прибрахме.

Побързахме да сложим

най-новите си дрехи,

да хвърлим всяка таратайка,

да се похвалим със успехи.

Разместихме като мозайка

духа на всяка политика –

в безчестие я подозряхме,

на улицата всеки се развика,

прегазихме я

и презряхме.

Не бяхме раснали свободни,

сами не сме се променили

и тъй мечтателни

и непригодни

останахме почти без сили.

Изпълнени със гняв и чувство

на неоценените ни мнения,

как с гражданско изкуство

ще бъдем в нови отношения.

За скраб натрупани,

се свличат с екот

по свлачището

ценности преоценени,

учудени от неочаквания преход

вървим като войници ослепени.

„И всички вкупом сме виновни!“ –

спонтанно депутат извика.

И всички опити

са пробни,

и грешна –

всяка политика.

Когато някой до теб

е слаб или болен

и има нужда от твойта ръка,

от твоята ласка в деня си безволен,

от твоите още бързи крака …

ти нямаш никакво право да легнеш,

ти нямаш право да бъдеш без сили,

не можеш да затвориш врата,

да побегнеш.

До теб са твойте обични,

твоите мили.

И дните прииждат по-бавни,

различни от стария ритъм

на твойта походка.

Животът е утро

без сън и разходка,

не чака, не обещава –

само те бута напред.

И какво ти остава:

любов и малко късмет.

Животът вече е твоята дреха –

нямаш право да се умориш

и да спреш,

нямаш право да търсиш утеха,

нямаш право

дори да умреш!

             „Отечество любезно, как хубаво си ти! ….

            И ние в тебе, майко, ще умрем чужденци! „

                                                                  Ив. Вазов, 1882 г.

Тук съм се родила,

тук е моят род.

Затова си ми родина,

затова си ми народ.

И толкоз.

За какво ми е

някаква гордост.

В тебе гръмогласно

по площади се кълнат.

В твойто име други

обещават – да ги изберат.

Някои се хвалят,

че при тебе ще се върнат.

Други все повтарят,

че те помнят и на път.

А дали ще се обърнат,

за да ти благодарят?

По-добре е да не спорят,

по-добре да помълчат.

Сякаш някой ги разпитва,

сякаш мъчи ги вина,

гледат те и се обиждат,

че били на таз земя,

сякаш първи път те виждат.

С патос ти се възхищават,

и говорят, и наддават

кой е по-родолюбив.

А по пъстрите пейзажи

виждаме ли себе си самите

или българи ще бъдем само

някъде за чужденците???

Толкова време четох история

да ми отговори на старите тъжни въпроси.

И видях толкова мъка,

войни, гордост, слава,

толкова жертви напразни

и още по-тъжни и стари

въпроси.

Кои са враговете ни научих

и назовах земята си – родина.

Но защо

за войници събират

наште деца.

Набиват шумно крак, весело пеят.

Пеят нашите песни,

водят нашта война.

И как,

когато се върнат ранени,

ще можем да тръгнем отново

добри и смирени.

Христос не е признавал отечество.

И не е задавал въпроси,

сам е бил цяло човечество.

Взел е презрения

да му прости, да не проси.

Историята само повтаря

лъжите, с които живеем.

Не ни разказва за човека,

за неговата гибел и утеха,

от хората след битки писана

и по човешки сбъркана и грешна.

Когато я забравим,

ще можем може би да разберем,

че всяка граница е смешна –

зад нея бърше свойта пот,

от пропаганда уморен,

превил гърба си пак,

един човек,

един народ

и той не ни е враг.

Всеки да има хляб, обич и дом,

всеки по своята мяра да учи,

всеки да спазва ред, обичай и закон,

от властта да не чака комат да получи.

Всеки да може по пътя си сам

да направлява свойта съдба,

да не бъде ни малък, нито твърде голям,

господар в своя залък и свойта земя.

Да притежава богатство заслужено

дори само колкото шепа,

да има цялото време отслужено,

да носи само своята дреха.

Ще си избереш тогава държава

по тъмното спокойно да вървиш,

да не ограбва, и да не раздава

и да не й благодариш.

Тогава свой народ ще имаш,

ще наречеш земята си родина,

гнездо ще свиеш пролетта

и ще останеш цяла зима.

Вървиш

и понякога ти писва,

писва ти и пак вървиш.

Иска ти се да избягаш,

а все пак – стоиш.

Иска ти се да забравиш,

да захвърлиш и оставиш…

Неусетно, упорито

всичко трупано дотук,

е дълбоко в тебе скрито

и не можеш да намериш

със какво да го отпушиш

да се втурне и прелее…

И пак вървиш,

и пак не се оглеждаш,

когато нещо ти додее.

Просто вървиш

забързан, без да е навеждаш.