На вуйчо и всички, които загубих
Когато някой си отива
и няма лек,
и краят е естествен,
остава ти да го обичаш.
Остава му да го обичаш.
Да вижда блясъка в очите ти,
в ръцете нежност да поставиш,
когато вика – да изтичаш,
притихне ли – да го погалиш.
С уют да обградиш дома му,
да не изскачат лекари внезапно,
изникнали посред съня му.
Да пускаш слънцето в леглото му,
да не усеща жал и мъка.
Да бъдеш сутрин първа до лицето му
и вечер да изчакаш да заспи.
Да дишаш с пулса на сърцето му,
страхът на болката да се смали.
И на Въпроса му да отговориш.
И ако трябва,
трябва да затвориш
отворената му уста,
когато дъх не е останал,
когато е дошла смъртта.