Вървиш
и понякога ти писва,
писва ти и пак вървиш.
Иска ти се да избягаш,
а все пак – стоиш.
Иска ти се да забравиш,
да захвърлиш и оставиш…
Неусетно, упорито
всичко трупано дотук,
е дълбоко в тебе скрито
и не можеш да намериш
със какво да го отпушиш
да се втурне и прелее…
И пак вървиш,
и пак не се оглеждаш,
когато нещо ти додее.
Просто вървиш
забързан, без да е навеждаш.