Денят без мечти

Животът сигурно е чудо,

щом смърт е вечността.

Дали ако съм религиозна

по-радостно посрещнала бих края.

А в края винаги е грозно.

И цялото ти тленно същество

се бори въздух да поеме,

в очите ти стои „защо“,

а вече няма време.

В какво би трябвало да вярвам?

Дали в безценно настояще,

което от сърцето ми извира,

дали във миналото още

по-смислено наследство се събира

или в едно недоизгряло утре

ще хвърлим своите мечти?

Живеем в памет и прозрение

и пазим изживените си дни.

А паметниците като спасение

ни гледат с каменни очи –

дали от вечността презрени,

когато слънцето изгрява

остават чужди и студени,

защото чудото не се повтаря.

Не е страшно да умреш –

внезапно, без предизвестие.

Вървиш, вървиш и спреш

някъде на улицата прашна.

Агонията е улица задънена,

продължителна и страшна.

Отпадаш всеки ден

и гледаш мъката в очите

на хората около теб.

В ръцете им лежиш,

готова всичко да забравиш,

готова всичко да простиш.

А те с измислена надежда

стремят се пак да те изправят.

По-простичко ще е

да можеха да те оставят.

Но пак в безпомощните ти гърди

усещаш вдишване безценно

и искаш още малко да тупти

сърцето остаряло, тленно.

Да хванеш всеки слънчев миг,

защото знаеш, че си жив

и ако можеше да се протегнеш

би грабнал го щастлив

и някъде със него да побегнеш.

А всъщност, изтощен съвсем,

във себе си завръщаш се смирен.

Щом пиша за смъртта,

значи още не я разбирам,

значи не мога да се примиря

и всеки път, когато погребвам,

умирам,

и всеки път се прощавам.

А няма последни думи.

И някак безмислен е рая.

Всеки път се отдавам,

а виждам в очите им края –

в тях властва нещо далечно,

нещо, което е непознато и чуждо,

може би прозрение вечно,

може би сбогом и отчуждение…

И защото не вярвам,

че ще се видим някъде там,

всички спомени грабвам

и говоря си сам –

в тях се познавам,

сгушвам се в тях

и с тях остарявам.

Не вярвам,

но усещам смътно –

дедите ми

отнякъде ме наблюдават.

Изпратих ги

дълбоко под земята,

а те до мен остават.

На мъртвите

дължим живота и следата,

в която е започнат пътя

и странно ме напътстват.

Не вярвам,

че ги няма,

не вярвам,

че отсъстват.

От мъртвите

какво остава?

Не знам, но ги усещам.

Умират само от забрава

и затова ги търся

и посрещам.

Звезди пронизват

нощното небе.

Притегля ме

бездънната им самота

и знам, че й принадлежа.

Че нещо тука се е случило –

какво от това?

Неземни и несъпоставими,

за тях оставаме незрими.

Вселената не е

животът на една планета.

Ако погледна отвисоко

над земното страдание,

не знам, от смъртния си опит,

излъчват ли

душите ни сияние.

Небето ме обгръща и пленява.

Под него се чувствам прашинка.

И всичко се смалява.

Животът и смъртта

докосват безкрая,

над облаците някъде се пръскат,

докосват се, издигат ме,

от корените ме откъсват.

И нищо не остава.

Душата ми

проплаква тихо.

но предпазливо извисява

последното останало

човешко чувство.

И предизвиква вечността

с плах опит за изкуство.

                На майка ми и всчики,

                                    които загубих…

Отиде си и ти

във вечността.

Заспа.

И тук не се завърна.

В душата ми

отвори бездна.

Повиках те,

не ми отвърна.

В краката ми

се рони пропаст.

Вървя

като чели потъвам

и все към спомени се връщам.

Какво със себе си

да правя,

когато теб те няма?

Вървя

и се обръщам.

И на децата си

какво ще давам,

когато бавно,

бавно изоставам?

Вървя

и в тяхна сянка се превръщам.

Сам

на площад протестира.

Сам на ъгъла проси.

Сам в дома си умира.

Сам мъката носи.

Сам след грозна раздяла,

сам след пълен фалит.

Сам с луната си бяла,

сам в себе си скрит.

Сам стои и рисува.

Сам нещо пише.

Сам към течението плува

и потъва, и диша.

Сам, когато се цели,

сам срещу дуло насреща –

или губи, или печели,

сам съдбата си среща.

Сам е и Бог, кой знае къде,

и когато руши,

и когато създава

и молитвено сплита ръце –

на човека и Бог се надява.

                             „Жив е българският бог!“

                                             Ив. Вазов, 27.11.1919 г.

Какъв народ сме ние

щом имаме си „На забравените …

епопея“.

Две – три години свобода

достатъчни ли са да ни додея,

отечеството примирено да въздъхне

над гробовете топли

и да изсъхне

по робската земя кръвта?

Каква е тази свобода народна,

щом още носим грях и срам,

коя държава е свободна,

ако си няма бог и храм.

По колко пъти се възраждаме,

ако се пръскаме отчаяни,

ако не раждаме.

И пак ли някой ще ни буди,

а друг ще ни потупва рамото?

Къде е българският бог?

Отново ли със нов морал

ще се променя времето?

А времето дали е в нас,

дали и ние сме във него?

Един далечен тъжен глас.

Едно бесило.

А ний се мятаме като махало,

какво ни е спасило?

И  тъпо, упорито

редим отново зимнина –

на тъмно, надълбоко скрито.

И мислим си – съдба,

злощастна като епопея.

Към къщата на Вазов

да гледам днес не смея.

Във дворчето й кафене.

На сянката седите.

Самотно е балкончето.

Дали под него

ще се поклоните?

                                       На всички, които си отидоха

                                              без време и които обичах!

Безпомощно

купувам ракия.

За него.

Аз не пия.

Безпомощно гледам –

заспива.

Безпаметен.

Безрадостно

се събуждам.

И купувам ракия.

Не се карам,

не го прокуждам.

Иде ми да завия.

Той срещу себе си –

сам.

Аз до него.

Но не съм там,

където

след всяка глътка отива.

Аз не спя.

Той заспива.

Аз до него стоя.

Болка и бдение.

Живот така си отива…

В безвремие.

Душата ми

в него се скрива.