Щом пиша за смъртта,
значи още не я разбирам,
значи не мога да се примиря
и всеки път, когато погребвам,
умирам,
и всеки път се прощавам.
А няма последни думи.
И някак безмислен е рая.
Всеки път се отдавам,
а виждам в очите им края –
в тях властва нещо далечно,
нещо, което е непознато и чуждо,
може би прозрение вечно,
може би сбогом и отчуждение…
И защото не вярвам,
че ще се видим някъде там,
всички спомени грабвам
и говоря си сам –
в тях се познавам,
сгушвам се в тях
и с тях остарявам.