Не е страшно да умреш –
внезапно, без предизвестие.
Вървиш, вървиш и спреш
някъде на улицата прашна.
Агонията е улица задънена,
продължителна и страшна.
Отпадаш всеки ден
и гледаш мъката в очите
на хората около теб.
В ръцете им лежиш,
готова всичко да забравиш,
готова всичко да простиш.
А те с измислена надежда
стремят се пак да те изправят.
По-простичко ще е
да можеха да те оставят.
Но пак в безпомощните ти гърди
усещаш вдишване безценно
и искаш още малко да тупти
сърцето остаряло, тленно.
Да хванеш всеки слънчев миг,
защото знаеш, че си жив
и ако можеше да се протегнеш
би грабнал го щастлив
и някъде със него да побегнеш.
А всъщност, изтощен съвсем,
във себе си завръщаш се смирен.