Животът сигурно е чудо,
щом смърт е вечността.
Дали ако съм религиозна
по-радостно посрещнала бих края.
А в края винаги е грозно.
И цялото ти тленно същество
се бори въздух да поеме,
в очите ти стои „защо“,
а вече няма време.
В какво би трябвало да вярвам?
Дали в безценно настояще,
което от сърцето ми извира,
дали във миналото още
по-смислено наследство се събира
или в едно недоизгряло утре
ще хвърлим своите мечти?
Живеем в памет и прозрение
и пазим изживените си дни.
А паметниците като спасение
ни гледат с каменни очи –
дали от вечността презрени,
когато слънцето изгрява
остават чужди и студени,
защото чудото не се повтаря.