Толкова време четох история
да ми отговори на старите тъжни въпроси.
И видях толкова мъка,
войни, гордост, слава,
толкова жертви напразни
и още по-тъжни и стари
въпроси.
Кои са враговете ни научих
и назовах земята си – родина.
Но защо
за войници събират
наште деца.
Набиват шумно крак, весело пеят.
Пеят нашите песни,
водят нашта война.
И как,
когато се върнат ранени,
ще можем да тръгнем отново
добри и смирени.
Христос не е признавал отечество.
И не е задавал въпроси,
сам е бил цяло човечество.
Взел е презрения
да му прости, да не проси.
Историята само повтаря
лъжите, с които живеем.
Не ни разказва за човека,
за неговата гибел и утеха,
от хората след битки писана
и по човешки сбъркана и грешна.
Когато я забравим,
ще можем може би да разберем,
че всяка граница е смешна –
зад нея бърше свойта пот,
от пропаганда уморен,
превил гърба си пак,
един човек,
един народ
и той не ни е враг.