А беше вчера.
От вицове и смях,
живяха хората без вера.
И аз тогава бях.
И всеки шепнеше.
От неподвижност
по нас поквара лепнеше.
Не за свобода,
сега за ред
мечтаят тези хора.
И демокрацията
се скита заслепена,
куцука шумно без опора,
намръщена и уморена.
Но тези хора
с носталгията лягат още –
и едностранчива,
и изкривена –
в милицията, когато биха,
нощта им беше пуста,
беше много тиха.
Вървят и викат ядно,
въртят се като в клетка,
оглеждат се на гладно.
Кой плаща тази сметка?
И вместо сигурност
и предвидимост
един след друг мандати
и промяна.
В житейска обозримост
и малкото не им остана.
Площадите за свобода
потънаха безмълвно в прах.
А тези хора пяха песента.
И аз тогава бях.
Не беше ли това химера?
Но вече стана вчера.