За безверието няма съд,
нито гроб от нехайните стъпки задъхан,
като бавно и душно безветрие,
то живее в стаена безкрайност,
спи в колиба,
пред която е проснат пътя утъпкан
от милионите дребни несгоди
и разбираема радост.
Врани с крясъци гонят зърната си
и кълвачи предупредително чукат
и животът ни бавно се впива
като бръшлян по прашния зид.
Някой предрича буря и дъжд,
други молитвено слънцето чакат
и небето земята е стиснало
– непробиваем космически щит.
Прелетни птици преситено натежават
връз издутите облаци,
като праведници шумни и сприхави
сипят непотребния пух,
обещават да докарат от юг вятър,
ухаещ на люляци,
а в нощта само чухалът,
като забравен часовник повтаря:
“Чух,чух…”